сепарето, където Триумвиратът вече се бе настанил край масата, бонвиванът и дамите му се сблъскаха с неочаквана студенина. Никой от тримата джентълмени дори не стана. Джелиф не успя да се ориентира веднага, сърцато поздрави домакините, повика салонния управител, за да поиска още столове, и обяви, че два апартамента ги очакват след вечеря. С едно махване на елегантната си ръка д-р Чарлз Дейна отмени поръчката за допълнителни столове. Джелиф най-накрая разбра, че са го плеснали през пръстите, и изломоти на момичетата да го чакат горе.
Малко след това Джелиф информира Триумвирата, че ей така, без предупреждение Ейбрахам Брил е отложил за неограничено време издаването на книгата на Фройд. Жалко, каза Дейна. Ами какво ставало с лекциите на д-р Юнг във „Фордам“? Джелиф докладва, че плановете за тях вървели по график и че от „Ню Йорк таймс“ са се свързали с него да им уреди интервю с Юнг.
Дейна се обърна към набития мъж с големите бакенбарди.
— Стар, тебе не те ли бяха интервюирали от „Таймс“?
Изсипвайки една стрида в устата си, Стар отговори, че е точно така, мамка му, а той бил пълен тъпак да им позволи. След това разговорът се насочи към Хари Тоу, по отношение на когото Джелиф бе посъветван да престане веднага с експериментите.
Когато вечерята завърши, Джелиф се уплаши, че с нищо не е успял да повдигне акциите си. Дейна и Сакс дори не му подадоха ръка на тръгване. Но оклюмалото му настроение се подобри, когато поизостаналият Стар го попита дали е чул правилно, че е запазил два апартамента горе. Джелиф потвърди. Двамата пълнички господа се спогледаха, представяйки си танцьорка само по боа, изопната до ледена неотворена бутилка шампанско. Стар изрази мнението, че нещата, за които е вече платено, не трябва да се оставят неизползвани.
— Да не си се побъркал, детектив? — попита кметът Макклелън в кабинета си в четвъртък вечерта.
Литълмор бе поискал екип, който да отиде до кесона на Манхатънския мост и да види защо не работи прозорецът. Двамата бяхме седнали срещу бюрото на кмета. Макклелън бе прав.
— Г-н Литълмор — каза кметът и гласът му хич не бе добронамерен (очевидно се опитваше да имитира тона на военен, усвоен от своя баща) — обещах на този град метро и му го дадох. Обещах му „Таймс скуейър“ и му го дадох. Обещал съм Манхатънския мост и каквото и да стане, ще му го дам, ако ще да е последното нещо, което ще направя през мандата си. Работата там няма да се спира при никакви обстоятелства — нито за една проклета минута. И при никакви обстоятелства няма да се пречи на Джордж Бануел. Чу ли ме?
— Да, сър — каза Литълмор.
— Елизабет Ривърфорд бе убита преди четири дни, а единственото, което сте направили досега, е да загубите проклетия й труп.
— Всъщност аз намерих един труп, ваша чест — каза тихо Литълмор.
— О, да, г-ца Сигел — отвърна Макклелън, — която сега ми създава още повече неприятности от г-ца Ривърфорд. Видяхте ли следобедните вестници? Пълни са със статии за нея. Как може кметът на този град да позволи момиче от добро семейство да се окаже мъртво в куфар на китаец? Сякаш аз лично съм отговорен! Забравете за Джордж Бануел, детектив. Намерете ми този Уилям Леон.
— Ваша чест, с цялото ми уважение — каза Литълмор, — но смятам, че случаите със Сигел и Ривърфорд са свързани. И според мен г-н Бануел е замесен и в двата.
Макклелън скръсти ръце.
— И мислиш, че този Леон не е убил г-ца Сигел?
— Възможно е, сър.
Кметът пое дълбоко дъх.
— Г-н Литълмор, г-н Чонг, когото вие лично арестувахте, е признал всичко преди час. Неговият братовчед Леон е убил г-ца Сигел миналия месец в пристъп на ревност, след като я е хванал с друг китаец. Полицията е ходила в дома на другия мъж, където е намерила още писма от г-ца Сигел. Леон я е удушил. Станало е пред очите на Чонг. Той дори е помогнал да приберат тялото в куфара. Ясно? Сега доволен ли си?
— Не съм убеден, сър — каза Литълмор.
— Ами тогава постарай се, дявол да те вземат, да се убедиш. Искам отговори. Къде е Леон? Била ли е нападната г-ца Актън снощи, или не? Въобще била ли е нападана някога? Аз ли трябва да върша работата на всички? И нека ти кажа още нещо, детектив. Ако още някой ми влети в кабинета, за да ми опява, че Елизабет Ривърфорд е убита от човек, за когото съм сигурен, че не я убил, ще започна да уволнявам. Ясен ли съм?
— Да, сър, ваша чест — беше отговорът.
Милостиво ни пуснаха да си ходим. Когато излязохме в коридора, се обърнах към Литълмор.
— Е, поне кметът твърдо стои зад нас.
— Не аз изгубих трупа на г-ца Ривърфорд — възрази Литълмор и се натъжи — нещо нетипично за него. — Какво им става на всички? Имам игла за вратовръзка, проби от глина, необяснима смърт на строителната площадка, Бануел отговаря на профила, направен от патоанатома, плаши се, когато вижда г- ца Актън, тя казва, че той я е нападнал, а ние дори не можем да слезем долу да видим какво е запушило отвора за изхвърляне на отпадъци.
Отбелязах очевидното, че Бануел не е бил в града в нощта, когато е убита Елизабет Ривърфорд, значи той не може да е извършителят.
— Да, но може би има съучастник — отвърна Литълмор. — Знаете ли нещо за „изгърбването“, докторе?
— Да, защо?
— Защото ми хрумна какво трябва да направя — каза Литълмор, който бе започнал да куца много лошо. — Но не мога да го направя сам. Ще ми помогнете ли?
След като изслушах предложението на детектива, първоначално си помислих, че това е най- безразсъдният план, който някой някога е излагал пред мене. Но като се замислих, промених мнението си.
Нора Актън стоеше на покрива на своя дом. Вятърът развяваше меките кичури над челото й. Виждаше целия Грамърси парк, включително и пейката, на която преди няколко часа бе седяла с д-р Янгър. Съмняваше се, че някога ще седне пак там с него.
Не можеше да понесе мисълта да остане в къщата. Баща й се бе заключил в кабинета си. Нора нямаше представа какво прави там. Не работеше, защото нямаше работа. Преди години бе намерила книгите, които тайно четеше. Бяха отвратителни. Отвън двама полицаи охраняваха предния и задния вход. Сутринта бяха напуснали поста си, но сега отново бяха застъпили.
Нора се чудеше дали ще умре, ако скочи от покрива. Едва ли. Момичето се върна в къщата и слезе в кухнята. Разрови се из чекмеджетата и намери един от острите ножове на г-жа Бигс. Занесе го горе и го скри под възглавницата си.
Какво можеше да направи? На никого не можеше да признае истината, а повече не можеше и да лъже. Никой нямаше да й повярва. Никой не й вярваше.
Нора не възнамеряваше да използва кухненския нож за себе си. Не искаше да умира. Но поне можеше да се опита да се защити, ако той се върнеше.
Пета част
21
Литълмор се зае с ключалката, аз изчаках зад гърба му. Трябва да е било два през нощта. Работата ми бе да го пазя, но не виждах нищо в тъмнината, нито чувах нещо заради механичния грохот, който заглушаваше всичко. Вместо това се усетих, че гледам обсипания със звезди небесен свод.
Детективът се справи с ключалката за по-малко от минута. Отвори вратата и ние влязохме в слабо
