— Моля те, Боже — мълвеше той. — Върни го. Забрави всичко друго. Просто го пъхни там.
За трети път Литълмор отвори металната плоча на Пети прозорец и се накисна до коленете във вода.
Кухината вече бе добре измита. Четирите й метални стени блестяха. Но пак си беше празна.
Детективът си погледна часовника: бяха минали две минути и петнайсет секунди. Точно такъв беше рекордът на баща му — две минути и петнайсет секунди. Но баща му просто стоеше, без да полага усилия, в топло и спокойно езеро. Д-р Янгър в никакъв случая няма да може да издържи толкова дълго. Литълмор знаеше това, но не можеше да го приеме. Напълно безчувствен извърши същите действия за четвърти път, после за пети, но пак никакъв резултат. Падна на колене и се взря в празното обшито с метал отделение. Беше спрял да усеща болката в крака си. Усети обаче как нещо се блъсна силно отвън в тежащия милиони тонове кесон. Усети, но не помръдна. Ударът бе последван от стъргане — продължително стъргане по метал — пак на същото разстояние над главата му. Сякаш таванът на кесона бе улучен от дъното на минаваща подводница. Литълмор пак не помръдна.
Когато звукът изчезна обаче, той чу друг тих звук. Потропване. Огледа се, не можа да определи откъде идва. Пролази на четири крака, затаил дъх и без да смее да се надява. Почукването идваше иззад металните плочи на Шести прозорец. Застанал на колене, Литълмор отключи вратата и го отвори. Водата се изля право върху лицето му и от прозореца изскочи черен сандък, който го блъсна силно. След него се появи главата на Стратъм Янгър, налапал маркуч.
Водата продължи да се излива от прозореца като от препълнена вана. Литълмор се бе облегнал на сандъка и гледаше безмълвен доктора. Янгър изплю маркуча.
— М-м-маркучи за дишане — каза докторът, на когото още му бе трудно да говори. Толкова му бе студено, че не можеше да удържи зъбите си да не тракат. — Вътре в прозореца.
— Но защо не влязохте през Пети прозорец?
— Не можах — каза разтрепераният Янгър. — Външното резе заяжда. Шести бе отворен.
Литълмор се отдели от сандъка и възкликна:
— Вие я намерихте, докторе! Намерихте я! Погледнете! — Детективът бършеше калта от сандъка. — Същият като този, който намерихме у Леон.
— Отворете го — каза Янгър, все още подал глава през Шести прозорец.
Литълмор тъкмо се канеше да каже, че сандъкът — куфар е заключен, когато кесонът се разтресе силно още веднъж над тях и отново се чу същият стържещ метален звук.
— Какво беше това? — попита Янгър.
— Не знам — отвърна Литълмор, — но е за втори път. Хайде да се махаме.
— Малък проблем — каза Янгър, който не бе помръднал от прозореца. — Кракът ми е заклещен.
Външният капак на Шести прозорец бе стегнал глезена на Янгър като в капан. Затова водата продължаваше да нахлува през пода на кухината, прозорецът беше открехнат от външната страна. Кракът на Янгър висеше в реката. Със свободния си крак той натискаше колкото сили има, но капакът не се подместваше.
— Никакъв проблем — каза Литълмор. — Ще го отворя. Дайте ми една секунда.
— Внимавайте, ще ни залее цял тон вода.
— Ще го затворя в мига, в който си извадите крака. Готов ли сте? Ето сега.
— О… — Литълмор напразно дърпаше веригата. Прозорецът не помръдваше. — Вероятно външният капак не може да се отвори, ако преди това не затворя вътрешния. Вкарайте си главата вътре.
Янгър се подчини неохотно. Върна главата си обратно в кухината на Шести прозорец и захапа тръбичките с въздух. Но сега пък Литълмор не можеше да затвори вътрешния капак. Дърпаше дръжката с всички сили, но металната плоча не помръдваше. Вероятно, предположи Янгър, не бе възможно да се оперира с вътрешния капак, докато външният е отворен.
— Но те и двата са отворени — каза Литълмор.
— Значи и двата не се поддават на манипулация.
— Страхотно — отсече детективът.
Опита се да измъкне глезена на Янгър. Дърпаше силно и го извиваше. Но освен че причини на доктора силна болка, нищо друго не постигна.
— Литълмор.
— Какво?
— Защо светлините угасват?
Яркостта на сините газени пламъчета от другата страна на камерата бе намаляла и множеството силни фенери сега примигваха като клечки кибрит. След това напълно угаснаха.
— Някой спря газта — каза детективът, който вече се бе измъкнал от кухината на прозореца.
Над главите им пак се чу адското стържене на метал в дърво. Този Път завърши с удар, който бе последван от напълно нови звуци и картини. Литълмор и Янгър вдигнаха поглед към зле осветените греди. Това, което чуха, приличаше на шум от приближаващ влак в тунел. После видяха стълб вода, сигурно трийсет сантиметра в диаметър, да се спуска в цялото си великолепие от тавана. Когато докосна земята, издаде колосално бумтене и избухна във всички посоки. Ист ривър се изливаше в кесона.
— Боже мили! — каза Литълмор.
— О, Господи! — възкликна и Янгър.
Не само в тяхната камера, ами и от още пет-шест дупки, пръснати из кесона, се лееха струи. Ревът на водата беше оглушителен.
Ето какво се бе случило: работата в кесона на Манхатънския мост бе приключила. Затова Янгър не видя машини или инструменти. Планът от самото начало беше, след като изпълни задачата си, кесонът да бъде потопен. Но г-н Джордж Бануел внезапно реши да ускори процеса. Събуди двама от инженерите си и им постави задачи за нощта. Инженерите отидоха, както той им нареди, на площадката на „Канал стрийт“ и включиха дълго мързелувалите двигатели.
Тези двигатели задвижваха вградената в шестметровия покрив на кесона оводнителна система. Тъй като от кесона се правеха и взривявания, проектантите му се бяха погрижили за предотвратяване на евентуален пожар. Опасенията им бяха оправдани: кесонът всъщност веднъж бе пламнал и бе спасен с наводняване на вътрешните камери. За да се пусне водата вътре, трябваше да се отворят три редици от метални котелни плочи, точно това действие бе предизвикало трите силни престъргвания.
Водата вече стигаше до коленете им и продължаваше да се покачва. Янгър се дръпна по-силно, за да измъкне крака си, но не успя.
— Много неприятно — каза той. — Имате ли нож?
Литълмор порови в джоба си и му подаде каквото искаше с готовност. Янгър хвърли неодобрителен поглед върху петсантиметровото острие.
— Това няма да свърши работа.
— За какво ви е? — извика детективът.
Вече едвам се чуваха сред бумтящия потоп.
— Мислех си да го отрежа — извика Янгър.
— Какво да отрежете? — водата вече бързо се вдигаше над коленете му.
— Крака — каза докторът. Като продължаваше да се взира в ножа на Литълмор, той добави. — Предполагам, че мога да се самоубия. По-добре, отколкото да се удавя.
— Дайте ми го — каза детективът и сграбчи джобното ножче от ръката на Янгър. Покачващата се вода вече беше само на сантиметри от прозореца. — Използвайте маркуча за дишане.
— О, да. Добро хрумване — каза Янгър и постави тръбичката в устата си. Но веднага я извади. — Не се ли сетихте, че са спрели въздуха??
Литълмор сграбчи друг маркуч и провери сам. Но и неговият опит даде същия резултат.
— Е, детектив — каза Янгър и се поизправи, — мисля, че е време вие да…
— Млъквайте — отвърна Литълмор. — Дори не го произнасяйте. Никъде не мърдам.
— Не ставайте глупав. Взимайте куфара и се качвайте на асансьора.
— Никъде няма да ходя — повтори Литълмор.
Янгър се пресегна и го сграбчи са ризата, след което го придърпа към себе си и прошепна свирепо в ухото му.
