— Недей — каза Клара. — Джордж, това само ще те разгневи.
Четенето на чужда поща създава усещането за влизане в личното пространство на двама души едновременно — на изпращача и на получателя. Когато Бануел видя, че писмото до жена му е от Нора, това усещане му се услади още повече. Но удоволствието му се вгорчи в мига, в който започна да чете.
— Тя нищо не знае — каза Клара.
Бануел продължаваше да чете и чертите на лицето му се втвърдяваха.
— Така или иначе никой няма да й повярва, Джордж.
Джордж Бануел протегна писмото към жена си.
— Защо? — попита тихо Клара и го взе.
— Какво защо?
— Защо те мрази толкова много?
Вече се развиделяваше, когато с Литълмор най-накрая се качихме на полицейската кола, която чакаше на няколко пресечки южно от Манхатънския мост. Двамата бяхме изплували няколко метра нагоре в асансьорната шахта, после отново потънахме. Не успяхме да стигнем веднага повърхността. Трябваше да висим на въжетата на кабината, замръзнали и изтощени, преди водата да се вдигне достатъчно, за да ни изхвърли на кея. Оттам качихме куфара на лодка — същата, с която бяхме стигнали до кея предната вечер. За щастие течението работеше в наша полза. Не мисля, че който и да е от нас имаше сили да гребе. След няколко минути стигнахме брега, където ни чакаше колата. Имах чувството, че Литълмор е нарушил някои правила, за да ни осигури полицейска кола, но това си беше негова работа.
Казах на детектива, че трябва да се обадим по телефона у семейство Актън, нямахме нито миг за губене. Имах ужасното предчувствие, че нещо се е случило там тази нощ. Детективът подкара колата към участъка. И двамата бяхме мокри до кости. Изчаках в колата, докато Литълмор влезе куцайки да телефонира. Върна се след няколко минути: у семейство Актън всичко било спокойно. Нора била добре.
От полицейския участък отидохме в апартамента на Литълмор на „Малбъри стрийт“. Там се преоблякохме в сухи дрехи — детективът ми услужи с костюм, който не ми бе по мярка, изпихме няколко литра горещо кафе и потеглихме към моргата. Предложих да разбием заключения куфар с пикел, но Литълмор бе твърдо решен оттук нататък да действаме по правилата. Изпрати едно момче до ключаря и зачакахме, както си бяхме с мокри коси, крачейки нервно из стаята. Или по-скоро само аз крачех. Литълмор седеше на една маса, изпънал ударения си крак. Куфарът лежеше до него. Бяхме сами. Литълмор се бе надявал да намери патоанатома, но него никакъв го нямаше.
Трябваше да оставя Литълмор и да си тръгна. Имах среща с д-р Фройд и останалите гости в хотела. Днес бе последният ни ден в Ню Йорк. Следващата вечер всички заминавахме за Уорчестър. Но исках да видя какво има в куфара. Ако вътре беше г-ца Ривърфорд, това със сигурност щеше да докаже, че Бануел я е убил, и Литълмор най-накрая щеше да има основание да го арестува.
— Кажете ми, докторе — попита Литълмор, — можете ли по трупа да определите дали човекът е бил удушен?
Детективът ме поведе към хладната морга. Намери и отви частично балсамираното тяло на г-ца Елси Сигел. Вече ми беше разказал всичко, което знаеше за нея.
— Това момиче не е удушено — казах.
— Значи г-н Хугел е прав. Чонг Синг лъже. Как разбрахте?
— Няма оток на шията — отвърнах. — И погледнете тази малка костица тук, недокосната е. Обикновено се чупи при удушаване. Няма следи от травми на трахеята и хранопровода. Твърде е невероятно да е удушена. Но прилича на задушаване.
— Каква е разликата?
— Починала е от липса на кислород. Но не е удушена.
Литълмор направи гримаса.
— Искате да кажете, че някой я е затворил в куфара, докато е била още жива, и тя се е задушила там?
— Така изглежда — отвърнах. — Странно. Виждате ли ноктите й?
— Според мене са си наред.
— Ето това е странното. Върховете им са гладки и незасегнати.
Литълмор схвана веднага.
— Не се е борила — каза. — Не се е опитвала да излезе.
Спогледахме се.
— Хлороформ — каза детективът.
Тогава се почука на външната врата на лабораторията. Пристигнаха ключарите Самюел и Айзък Фридландер. Прерязаха ключалките на куфара с инструмент, приличащ на огромни градинарски ножици. Литълмор ги накара да подпишат декларация за това, което са направили, и ги помоли да изчакат, за да свидетелстват какво е намерено вътре. Пое дълбоко дъх и отвори капака.
Нямаше миризма. Отначало видях само купчина разбъркани и прогизнали дрехи и пръснати бижута. Литълмор ми посочи черните заплетени коси.
— Ето я — каза. — Грозна гледка.
Сложи си чифт ръкавици и хвана косата, подръпна и ръката му измъкна с лекота увиснала между пръстите му зацапана коса.
— Нарязана е — каза един от братята Фридландер.
— На парчета — каза другият.
— Господи — обади се и Литълмор, като скръцна със зъби и хвърли косата на масата. След това я взе отново. — Я чакай малко. Това е перука.
Детективът започна да изпразва куфара. Вадеше предметите един по един и описваше всичко в списък, след което ги поставяше в торби или в кутии. Освен перуката имаше още чифт обувки с високи токчета, доста голяма купчина бельо, пет-шест вечерни рокли, много бижута и тоалетни принадлежности, яка от норки, леко дамско палто. Но жена нямаше.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита Литълмор, като се почесваше по главата. — Къде е момичето? Трябва да има и друг куфар. Докторе, сигурно не си видял другия куфар.
Тогава разказах на детектива своята хипотеза.
Литълмор ме придружи до ослепително светлата улица. Попитах го какво ще прави сега. Каза, че смятал да претърси отново куфара и всичко в него за нещо, което ще го свърже с Бануел или убитото момиче. Вероятно семейство Ривърфорд от Чикаго ще успеят да идентифицират вещите на дъщеря си.
— Ако свържа поне една огърлица с Елизабет Ривърфорд, значи съм го пипнал — обясни детективът. — Искам да кажа, кой друг освен Бануел ще сложи нещата й в куфар под Манхатънския мост в деня след убийството й? И защо ще го прави, ако самият той не е убиецът?
— А защо ще го прави, ако е убиецът? — попитах.
— А защо ще го прави, ако не е?
— Много плодотворен разговор водим — отбелязах.
— Добре. Не знам защо. — Детективът запали цигара. — Знаете ли, в този случай има много неща, които не разбирам. Известно време си мислех, че убиецът е Хари Тоу.
— Онзи същият Хари Тоу?
— Да. Бях решил, че съм направил най-големия удар в историята на полицията. После се оказа, че Тоу е затворен в лудница в южната част на щата.
— Не бих казал, че е точно затворен. Обясних му това, което знаех от Джелиф: че режимът на Тоу в най-добрия случай може да се нарече „по-свободен“. Литълмор поиска да му посоча източника си на информация. Казах му, че Джелиф е един от психиатрите, които консултират Тоу, и че доколкото разбирам, семейството на Тоу плаща на целия болничен персонал.
Детективът разтвори широко очи.
— Това име — Джелиф, познато ми е отнякъде. Случайно да не живее в „Балморал“?
— Да. Преди два дни бях у тях на вечеря.
— Кучият му син — каза Литълмор.
