— Май за първи път ви чувам да ругаете, детектив.
— Май за първи път го правя. Доскоро, докторе. — И с най-голямата скорост, на която беше способен, той закуцука навътре в сградата, като ми благодари многократно през рамо и не спря чак докато се изгуби от погледа ми.
Осъзнах, че нямам пари за метрото. Портфейлът ми беше в панталоните, които съхнеха на кухненския прозорец на Литълмор. За щастие открих монета от пет цента в джоба на детектива. И за щастие се събудих точно когато влакът ми спря на станция „Гранд сентрал“. Иначе не знам къде бих се озовал.
Детектив Литълмор удряше бясно безвкусно изработеното чукче на вратата на двуетажната къща на Четиринайсета улица до „Бродуей“. След миг вратата се открехна и се показа момиче, което детективът не познаваше.
— Къде е Сузи? — попита той.
Без да вади цигарата от устата си, момичето благоволи да му съобщи само, че г-жа Мерил е излязла.
Като чу женски гласове отвътре, Литълмор я блъсна и влезе. В пълната с огледала стая имаше пет-шест момичета, разсъблечени в различна степен, а от това, което все пак носеха, се виждаше, че черното и яркочервеното са любимите им цветове. В средата на помещението седеше тази, която Литълмор издирваше.
— Здрасти, Грета.
Тя примигна срещу него, но не отговори. И тя все още беше по бельо, но със сигурност не изглеждаше толкова сънена като преди.
— Бил е тук миналия уикенд, нали? — попита детективът.
Грета продължаваше да мълчи.
— Знаеш за кого говоря — каза Литълмор. — Хари.
— Познаваме мнозина с това име — обади се едно от момичетата.
— Хари Тоу — уточни детективът.
Грета изсумтя. Чак тогава Литълмор видя, че е плакала. Опитваше се да се сдържа, но избухна отново и скри лицето си в кърпичка. Другите момичета веднага се скупчиха около нея и започнаха да я успокояват.
— Ти си, нали, Грета? — попита Литълмор. — Тебе е бил с камшик. И миналата неделя ли го направи? — После се обърна към останалите момичета. — Тоу я е наранил, нали? Така ли стана?
— О, оставете я на мира — каза момичето с цигарата в устата.
Заедно с кърпичката Грета стискаше розово парче плат с връзки в единия край — детски лигавник. Литълмор си даде сметка, че пронизителният детски плач, който пълнеше къщата при предишното му посещение, днес никакъв го няма.
— Какво стана с бебето? — попита той.
Грета замръзна. И Литълмор рискува.
— Какво стана с бебето ти, Грета?
— Защо да не мога да я задържа? — избухна отново в сълзи Грета. Думите й не бяха насочени към никого. И пак захлипа. Другите горещо я успокояваха, но тя бе неутешима. — На никого нищо не е направила.
— Някой е взел бебето й, така ли? — попита Литълмор.
Грета отново скри лицето си в ръце. Едно от другите момичета проговори:
— Сузи го взе. Според мене постъпи доста гадно. В закусвалнята намерила семейство, на което да го даде. Дори не иска да каже на Грета кои са.
— На всичкото отгоре Грета трябва да им плаща — добави друга. — По три долара на седмица. Не е честно.
— А се обзалагам, че Сузи им дава само по долар и петдесет — коментира разпалено пушачката.
— Не ми пука за парите — каза Грета. — Искам си Фани. Искам си я обратно.
— Може да успея да ти я върна — каза Литълмор.
— Можете ли? — попита обнадеждена Грета.
— Мога да опитам.
— Ще направя всичко, което кажете — каза умолително Грета. — Каквото и да е.
Литълмор се замисли над моралните измерения на това, което вършеше — изтръгваше информация от жена, на която току-що са отнели бебето.
— Нищо не искам — отвърна той и си сложи шапката. — Кажи на Сузи, че ще се върна.
Не беше стигнал до пътната врата, когато го настигна гласът на Грета.
— Той беше тук. Дойде към един през нощта.
— Тоу? — попита Литълмор. — Миналата неделя?
Грета кимна.
— Питайте всички момичета. Той откачи. Искаше мене. Винаги съм му била любимка. Казах на Сузи, че не искам да ходя при него, но на нея не й пукаше. Тя все му опява за парите, които й дължи, за да си държим устите затворени, но той само й се изсмива и…
— Какви пари?
— Ами онези, които трябваше да ни дадат, за да не свидетелстваме на процеса и да не разкажем какво ни е причинявал. Сузи получава големите пари. Уж са за нас, но тя прибира всичко. Не сме видели и цент. Но майка му спря да плаща, след като го затвориха. Затова Сузи така побесня. Оная вечер му казала, че ще трябва да плати двойно и предварително, за да ме има. Накарала го да обещае, че ще се държи добре. Но не стана така. — Грета отново придоби отнесено изражение, все едно описваше събития, които са се случили на някой друг. — След като ме разсъблече, свали чаршафите от леглото и искаше да ме върже, както правеше преди. Казах му да се маха веднага или… А той вика: „Какво или?“, и се смее като откачен. След това ми каза: „Нали знаеш, че съм луд? Мога да правя всичко, което си поискам. И какво могат да ми направят, да ме затворят ли?“ Тогава влезе Сузи. Сигурно през цялото време е подслушвала.
— Не, не подслушваше — намеси се едно от другите момичета. — Аз подслушвах. Казах на Сузи какво се кани да направи той и Сузи веднага влезе. Той винаги се е плашил до смърт от нея. Разбира се, тя нямаше да направи нищо, ако той й бе платил предварително. Но все едно, трябваше да го видите как си подви опашката и избяга.
— Дойде в моята стая — каза друго момиче. — Плачеше и махаше с ръце като малко момче. Тогава влезе Сузи и пак го изгони.
Момичето с цигарата разказа края на историята.
— Гони го из цялата къща. И знаете ли къде го хвана? Зад хладилника. Гризеше си ноктите. Сузи го измъкна за ухото и го повлече по коридора, след това го изхвърли на улицата като мръсен парцал, какъвто си е. Затова я арестуваха. Бекър се появи след два дни.
— Бекър? — попита Литълмор.
— Да, Бекър — отвърнаха му. — Нищо не става без знанието на Бекър.
— Ще свидетелствате ли, че Тоу е бил тук миналата неделя? — попита Литълмор.
Никой не му отговори, накрая Грета каза:
— Аз ще свидетелствам, ако намериш моята Фани.
Литълмор пак се канеше да си тръгне, когато пушачката попита:
— Искате ли да знаете къде отиде оттук?
— А ти откъде знаеш? — озадачи се Литълмор.
— Чух от прозореца си горе как неговият приятел нарежда на шофьора.
— Какъв приятел?
— Този, с когото дойде.
— Мислех, че е бил сам — каза Литълмор.
— О, не — отвърна тя. — Беше с един дебелак, дето се мислеше за манна небесна. Но пък е готов да хвърля пари, това му го признавам. Представи се като д-р Смит.
— Д-р Смит — повтори детективът и му се стори, че е чул това име наскоро. — И къде отидоха?
— Грамърси парк. Чух го да го казва ясно и силно на шофьора.
