Спящият Чонг Синг се обърна и показа дясното си око, което бе насинено и подуто и приличаше на синя слива. Под носа и под ухото му се виждаше съсирена кръв. Носът му можеше и да е счупен, но Литълмор нямаше как да е сигурен.
— О, боже! — възкликна Литълмор. — Чонг огъна ли се?
— Не.
Литълмор накара надзирателя да отвори килията и да събуди заспалия затворник. Детективът дръпна един стол, запали си цигара и предложи и на китаеца. Чонг погледна тъжно новия си мъчител. Взе цигарата.
— Знам, че говорите английски, г-н Чонг — каза Литълмор. — Може и да успея да ви помогна. Само ми отговорете на няколко въпроса. Кога започнахте работа в „Балморал“, в края на юли ли?
Чонг кимна.
— А на Манхатънския мост? — попита детективът.
— Горе-долу по същото време — отвърна китаецът дрезгаво. — Може би няколко дни по-късно.
— Ако не сте били там, Чонг, как сте видели какво е станало?
— А?
— Ако сте влезли у Леон, след като е убил момичето, откъде знаете, че той го е сторил?
— Вече казах — отговори Чонг. — Чух боричкане и погледнах през ключалката.
Литълмор хвърли поглед към надзирателя, който потвърди, че Чонг е разказал същата история и по- рано. Детективът се извърна отново към Чонг Синг.
— Така ли?
— Да, така.
— Не, не е така. Аз бях там, г-н Чонг, не си ли спомняте? Аз влязох у Леон. Аз отворих куфара. И погледнах през ключалката. През нея не се вижда нищо.
Чонг мълчеше.
— Как ви одобриха на две работни места, Чонг? И как така и двете са за г-н Бануел?
Китаецът сви рамене.
— Опитвам се да ви помогна — каза Литълмор.
— Леон — промълви Чонг. — Той ме уреди.
— Откъде Леон познава Бануел?
— Не знам.
— Не знаете?
— Не знам — настоя Чонг Синг. — Не съм убил никого.
Литълмор стана и даде знак на надзирателя да отвори килията.
— Знам, че не сте — каза той.
Лятната вила на семейство Актън беше вила в нюпортския смисъл на думата, което значеше имение, отговарящо на — или направо надминаващо — стандартите на дребен европейски монарх. Смятах да се върна в града, след като изпратя Нора до вратата, но открих, че не мога да го направя. Не можех да я оставя сама дори там.
Прислугата я посрещна топло, разтвори вратите и прозорците и се засуети наоколо. Изглежда, не знаеха нищо за неприятностите й. Макар че почти не говореше, тя искаше да ме разведе навсякъде. Минахме през първия етаж на главната постройка. Във високия два етажа коридор се издигаше широко мраморно стълбище. Вдясно беше куполът с витражи, а вляво — осмоъгълна библиотека от едри дървени греди. Имаше много мраморни колони и позлатени гипсови отливки.
В дъното бе разположена малка веранда с облицован с плочи таван. Към реката в далечината се спускаше тревиста пътека, обградена от високи дъбове. Момичето тръгна към градината. Последвах я и след малко двамата се озовахме в конюшните, където миришеше на коне и свежо сено. Готвачът вече предвидливо бе изпратил кошница с храна на това място, в случай че г-ца Нора реши да поязди.
Оказа се, че язди толкова добре, колкото и аз. След приятното препускане се отпуснахме на постлано на сянка одеяло, откъдето се откриваше великолепна гледка към река Хъдзън. В кошницата намерихме дузина миди върху лед, студено пилешко, картофени крокети, кутия с малки солени бисквити и салата от череши и диня. Готвачът ни бе изпратил и термос студен чай, както и половин бутилка бордо, очевидно „за господина“. Не бях ял от предната вечер.
Когато приключихме, Нора ме попита:
— Честен ли сте?
— До безобразие — отвърнах. — Но само защото съм много лош актьор. Прислугата няма ли да се обади на родителите ви, че сте тук?
— Тук няма телефон. — Свали сламената си шапка и остави слънчевите лъчи да си играят с косата й. — Извинявам се за държанието си на ферибота, докторе. Не знам защо повдигнах темата за баща ви. Моля да ми простите. Чувствам се като в горяща къща, от която няма как да избягам. Клара бе единственият човек, към когото можех да се обърна, но сега и тя не може да ми помогне.
— Има изход — казах. — Ще останете тук до неделя. Тогава ще навършите осемнайсет години и ще избегнете опеката на родителите си. През това време, ако имаме късмет, детектив Литълмор ще успее да свърже доказателствата, които намерихме, с Бануел и да го арестува.
— Какви доказателства?
Разказах й за слизането ни в кесона. Обясних й, че детектив Литълмор вероятно вече е потвърдил, че съдържанието на куфара принадлежи на г-ца Ривърфорд, а това е всичко, което му трябва, за да арестува г-н Бануел. Дори може Бануел вече да е арестуван.
— Много се съмнявам в това — каза Нора и затвори очи. — Кажете ми нещо друго.
— Какво?
— Кажете ми нещо, което не е свързано с Джордж Бануел.
В дома на семейство Актън край Грамърси парк майката на Нора претърсваше стаята на дъщеря си. Нора бе изчезнала. Милдред Актън прати г-жа Бигс да види дали момичето не е в парка, но не беше там. Мисълта, че е измамена от дъщеря си, изпълваше г-жа Актън с възмущение. Очевидно Нора беше луда, зла и пак луда. Не можеше да има доверие на нито една нейна дума. Г-жа Актън бе видяла откритите в стаята й цигари и козметика. Какво ли друго криеше там?
Бръкна под възглавницата, но не намери нищо, което да си струваше да конфискува. Но с учудване откри там кухненски нож.
Това откритие произведе странен ефект върху Милдред Актън. За части от секундата през ума й преминаха множество кървави картини. Сред тях бяха и спомените от раждането на единственото й дете, които, както винаги, й напомниха, че от онзи ден нататък двамата със съпруга й спяха в различни легла. След миг кървавите образи и асоциации изчезнаха. Г-жа Актън почти ги бе забравила, но настроението, което предизвикаха, остана. Почувства се длъжна да предпази дъщеря си от нея самата и върна ножа в кухнята.
На г-жа Актън й се щеше съпругът й да направи нещо. Искаше й се да не е толкова безнадеждно отпуснат, да не седи вечно затворен в кабинета си или да играе поло в провинцията. Харкорт ужасно бе разглезил Нора. Ако не бе наследил малко състояние от баща си, щеше да свърши в приют за бедни. Милдред му го бе казвала неведнъж.
Г-жа Актън реши, че трябва веднага да се обади на д-р Сакс за още един електромасаж. Вярно, че си бе правила такъв предния ден, а той струваше много, но нямаше да издържи, ако не получи нов. Д-р Сакс си го биваше в това. Помисли си, че щеше да е по-добре, ако бе намерила лекар християнин, който да е точно толкова компетентен. Но нима всички не твърдяха, че най-добрите лекари са евреи?
Мозъкът ми, разбира се, се изпразни тотално, когато Нора ме накара да й кажа нещо разсейващо, но изведнъж се сетих.
— Снощи — казах — разгадах „Да бъдеш или да не бъдеш“.
— Не знаех, че има нужда от разгадаване — отвърна тя.
— О, от векове човечеството се опитва да разгадае този монолог. Но никой не е успял, защото всички
