си мислят, че „да не бъдеш“ значи да умреш.
— Нима?
— Ако го тълкуваш така, възниква проблем. Монологът приравнява „да не бъдеш“ с „действието“, с „опълчването“, с отмъщението и така нататък. Ако „да не бъдеш“ означава да умреш, тогава смъртта би трябвало да се олицетворява от действието, но пък то принадлежи на живота. Как става така, че действеността минава на страната на „да не бъдеш“? Ако успеем да отговорим на този въпрос, ще разберем защо за Хамлет „да бъдеш“ означава да не правиш нищо, а след това ще успеем да разрешим и голямата загадка: защо той бездейства, защо толкова дълго време е парализиран? Отегчавам ви, извинете.
— Никак даже. Но „да не бъдеш“ може да означава само смърт — каза Нора. — „Да не бъдеш“ означава… — тя сви рамене — да не бъдеш.
Бях се излегнал на една страна, но след тези й думи се изправих.
— Не, т.е. — да. Искам да кажа, че „да не бъдеш“ има и друго значение. Не само смъртта е обратното на това „да бъдеш“. Не и за Хамлет. За него „да не бъдеш“ значи „да се преструваш“.
— Да се преструваш на какво?
— Просто да се преструваш. — Изправих се, закрачих и с известен срам ще призная, че започнах да пукам с всичка сила кокалчетата на пръстите си. — Ключът към загадката през цялото време е бил там, още от самото начало на пиесата, когато Хамлет казва: „Изглежда? Не — то е! Изглежда няма.“ Замислете се. Има нещо гнило в Дания. Всички би трябвало да са в траур заради бащата на Хамлет. Особено пък майка му. И самият Хамлет трябва да стане крал. Вместо това цяла Дания празнува женитбата на майка му, която на всичкото отгоре се омъжва не за кого да е, а за омразния чичо, който му е отмъкнал трона.
И това, което най-много го измъчва, е чувството на тъга, усещането за „преструвка“ — хората, които едвам дочакват да седнат на масите и да празнуват сватбата, а след това да се хвърлят в леглото като диви животни, носят черно. Хамлет не иска да бъде част от такъв свят. Не иска да се преструва. Отказва да „изглежда“ по определен начин. Той Е.
Тогава разбира, че баща му е убит. Заклева се да отмъсти. Но от този миг нататък влиза в света на преструвките. Първата му стъпка е да изиграе една гротеска — да се „престори“ на луд. След това слуша като окаменял как един актьор плаче за Хекуба. След това дава указания на актьорите как да се преструват убедително. Дори сам им написва сцената — за която се преструва, че не го вълнува, а всъщност е преповтаряне на събитията около смъртта на баща му, — като така цели да изненада чичо си и да го принуди да си признае престъплението.
Влиза в реалността на играта, на преструвката. За Хамлет „Да бъдеш или да не бъдеш“ не значи „да съществуваш или да не съществуваш“, а значи „да бъдеш или да се преструваш“. Това решение трябва да вземе той. Да се преструваш, значи да играеш — да си фалшив, да влезеш в роля. И това е и ключът към цялата пиеса, който през цялото време е под носа на всички ни. Да не бъдеш, значи да се преструваш, а да се преструваш, значи да играеш. Затова „да бъдеш“ значи „да не играеш“, да не правиш нищо. И оттам и бездействието му! Хамлет е убеден, че не трябва да се преструва, а това означава да не прави нищо. Ако остане верен на това си решение, ако „бъде“, не може да „играе“. Но ако „обнажи меч“ и отмъсти за баща си, той трябва да „играе“ — да избере да се преструва, а не да бъде.
Погледнах единствения си слушател.
— Разбирам — каза тя. — Трябва да мами, за да докопа чичо си.
— Да, да, но това е и общовалидно. Всеки актьор извършва някакъв акт. Всяко представяне е представление. Неслучайно тези думи са близки по значение. В обмислянето има обиграност, но не и спонтанност. „Фабрикувам“ значи „правя умело“, но също така и „мамя“. „Изкуство“ и „изкуствен“ са сродни думи и произлизат от лъжа. От „вещ“ идва „вещица“ а оттам и „магия“, „измама“. Няма отърване. Ако искаме да играем роля в реалния свят, трябва да се преструваме. Например когато мъж прави психоанализа на жена, той става неин лекар, поема определена роля. Това не е лъжа, а игра. Ако се откаже от тази роля, той приема някоя друга — на приятел, любовник, съпруг и т.н. Можем само да си изберем ролята, но това е всичко.
Нора бе свила вежди.
— Аз играех с вас — каза тя.
Понякога се случва така: истината изскача на бял свят насред сцена, която няма нищо общо с нея, когато действието е някъде другаде, а вниманието — приспано. Знаех за какво говори: за тайната фантазия спрямо баща си, която ми бе признала предишния ден и която естествено се опитваше да скрие.
— Вината е моя — отвърнах. — Аз не исках да чуя истината. Дълго време изпитвах същото и спрямо „Хамлет“. Не исках да призная, че тълкуването на Фройд за пиесата е вярно.
— Д-р Фройд е тълкувал пиесата? — попита тя.
— Да, и то точно по начина, по който ви разказах току-що. В крайна сметка излиза, че Хамлет тайно желае да прави секс с майка си.
— Д-р Фройд ли казва това? — възкликна тя. — И вие му вярвате? Колко отвратително.
— Ами да, но съм малко изненадан, че казвате това.
— Защо? — попита тя.
— Заради това, което ми признахте вчера.
— Какво ви признах?
— Признахте — започнах аз, — че имате същите инцестни желания.
— Вие сте луд.
Снижих глас, но той прозвуча въпреки това твърдо.
— Г-це Актън, вчера в парка ми признахте съвсем открито, че сте ревнували, когато сте видели Клара Бануел с баща си. Казахте, че ви се е приискало да сте тази, която…
Тя стана кървавочервена.
— Престанете! Да, казах, че съм ревнувала, но не от Клара! Колко отвратително! Ревнувах от баща си!
Спогледахме се над малкото вълнено одеяло. И двамата бяхме скочили на крака. Две катерички, които си играеха край близък дънер, замръзнаха и ни погледнаха подозрително.
— Значи затова казахте, че сте порочна? — попитах.
— Да — прошепна тя.
— Но това не е порочно — уверих я. — Поне не в сравнение с другата възможност.
Забележката ми не й се стори забавна. Докоснах я по бузата. Тя сведе очи. Хванах брадичката й, вдигнах лицето й към своето и се приведох. Тя ме отблъсна.
— Недейте.
Не смееше да ме погледне в очите. Отдръпна се от мене и се зае с остатъците от пикника, прибираше храната в кошницата, изтръскваше трохите от одеялото. В пълно мълчание се върнахме до конюшните, където оставихме конете.
Така всичките ми възвишени етични скрупули, които ми забраняваха да се възползвам от породения от трансфера интерес на Нора към мене — ако изобщо имаше такъв, — се стопиха като сняг през април, когато разбрах, че ми е признала сафическо желание, а не инцестно. Смутих се, като установих това за себе си, но имаше логика. В мига, в който осъзнах истината, вече не мислех за това как Нора копнее да целува баща си там, където би могла да целува мене. Може би трябваше да заключа, че би искала да целува така Клара, но тази идея не ми се побираше в ума.
Вилата бе тиха, въздухът в летния следобед — напълно неподвижен, а просторните стаи — сенчести и празни. Всички кепенци бяха спуснати, предположих, че за да пазят мебелите и тъканите от слънцето. Нора беше мрачна и мълчалива. Поведе ме към осмоъгълната библиотека с прекрасните дърворезби. Заключи вратите след нас и ми посочи едно кресло. От мене се очакваше да седна, което й направих. Нора коленичи на пода пред мене.
Проговори за първи път, откакто ме бе отблъснала.
— Помните ли когато ме видяхте за първи път? Когато не можех да говоря?
Не можех да разгадая изражението й. Изглеждаше едновременно разкаяна и невинна.
— Разбира се — казах.
— Не бях си загубила говора.
— Моля?
