дълбокия глас на Джордж Бануел, последвани от трясване на външната врата. След това до нея долетяха приближаващите стъпки на съпруга й. За миг ръцете на Клара, които пудреха лицето й, започнаха да треперят, но тя ги овладя.
Час и петнайсет минути по-късно с Нора Актън се движехме на север по река Хъдзън покрай опушено оранжевите скали на Ню Джърси. Излязохме от хотел „Манхатън“ през врата в мазето, за всеки случай. Преди това се преоблякох. От страната на реката, на която се намираше Ню Йорк, край гробницата на Грант бе закотвена армада от тримачтови дървени кораби. Белите им платна потрепваха лениво под яркото слънце. Подготвяха ги за празненствата в чест на Хъдзън и Фултън34 тази есен. В ясното небе се виждаха само няколко малки облачета. Г-ца Актън седеше на пейка близо до носа и косата й се вееше на вятъра.
— Красиво е, нали? — каза тя.
— Ако харесвате кораби — отвърнах.
— А вие не ги ли харесвате?
— Аз съм против тях — отговорих. — На първо място ме притеснява вятърът. Ако на хората им бе приятно да им духа в лицата, щяха да застават пред вентилаторите. После — изгорелите газове. И ужасната сирена — дори когато видимостта е идеална и на километри няма нищо, надуват толкова силно проклетата сирена, че избиват със звука й цели пасажи риба.
— Тази сутрин баща ми ме отписа от „Барнард“. Обадил се в администрацията. Майка ми го накара.
— Това е поправимо — казах и се засрамих, че бъбрех така несвързано.
Нямаше да направя тази грешка, ако предната нощ се бях наспал.
— Баща ви ли ви научи да стреляте, д-р Янгър? — попита тя.
Въпросът й ме изненада. Не разбирах какво има предвид и дали изобщо разбира какво ме пита.
— Защо решихте, че мога да стрелям? — попитах я.
— Нима всички мъже от нашите социални среди не могат да стрелят? — Произнесе „социални среди“ почти презрително.
— Не всички — отвърнах. — Освен ако имате предвид, че изстрелвам сто глупости в минута.
— Вие можете да стреляте. Видях ви.
— Къде?
— Казах ви: по време на ездата миналата година. Беше ви забавно.
— Нима?
— Да — отвърна тя. — Отстрани изглеждаше, че ви е доста приятно.
Погледнах я продължително и се опитах да разбера колко знае. Баща ми се бе самоубил с огнестрелно оръжие. Не бих искал да влагам някакъв особен смисъл в това, но той си бе пръснал мозъка.
— Чичо ми ме научи — казах. — Не баща ми.
— Чичо ви Шърмърхорн или чичо ви Фиш?
— Знаете за мен повече, отколкото предполагах, г-це Актън.
— Човек, който се вписва в Социалния регистър35, едва ли има право да се оплаква, ако семейните му връзки станат публични.
— Не съм се вписал аз, вписаха ме, също като вас.
— Тъгувахте ли, когато умря?
— Кой?
— Баща ви.
— Какво искате да знаете, г-це Актън?
— Дали тъгувахте.
— Никой не тъгува след самоубийство — отвърнах.
— Наистина ли? Да, предполагам, че всеки трябва да преживее смъртта на баща си. Вашият е загубил своя, той, от своя страна, своя.
— Мислех, че мразите Шекспир.
— Какво ли е, докторе, да бъдете отгледан от някого, когото презирате?
— Нима не знаете по-добре от мене, г-це Актън?
— Аз ли? — попита тя. — Аз съм отгледана от някого, когото обичам.
— Обикновено не показвате точно това чувство, когато говорите за родителите си.
— Не говоря за родителите си — отвърна Нора. — Говоря за г-жа Бигс.
— Аз не мразех баща си — казах.
— А аз мразя моя. Или поне не се страхувам да го призная.
Вятърът се усили. Може би времето щеше да се влоши. Нора се взираше упорито в брега. Не знам какво се опитваше да ме накара да изпитам.
— В това имаме нещо общо с вас, г-це Актън — казах. — И двамата сме израснали с желанието да не приличаме на родителите си. На нито един от тях. Но според д-р Фройд съпротивата показва точно толкова силна привързаност, колкото и покорността.
— Разбирам, значи вие сте успели да преодолеете привързаността си.
След няколко минути ме помоли да й разкажа повече за теориите на Фройд. Направих го, като избягвах да споменавам Едип и свързаните с него понятия. В нарушение на професионалната етика й разказах за някои от предишните си психоанализи — без имена, разбира се — с надеждата да онагледя как действа трансферът и какви крайни ефекти предизвиква у пациента. С тази цел й разказах за Рейчъл, момичето, което се опитваше да се съблече пред мен буквално на всеки сеанс.
— Хубава ли беше? — попита Нора.
— Не — излъгах.
— Лъжете — каза тя. — Мъжете харесват този тип момичета. Предполагам, че сте правили секс с нея.
— В никакъв случай — отговорих, изненадан от директността й.
— Не съм влюбена във вас, докторе — каза тя, сякаш това бе най-логичната следваща реплика. — Знам, че това си мислите. Вчера сбърках, като предположих, че имам някакви чувства към вас, но тази грешка е продукт на мъчителните обстоятелства и на вашето признание в любов.
— Г-це Актън…
— Не се тревожете. Няма да ви обвинявам. Разбирам, че казаното от вас вчера вече не отразява истинските ви емоции, точно както и собствените ми думи от вчера не отразяват моите. Нямам чувства към вас. Това… този ваш трансфер, който, както казвате, кара пациентите или да мразят, или да обичат лекарите си, не ми действа. Както казах, аз съм ваша пациентка и това е всичко.
Оставих думите й да отекнат без отговор. Фериботът продължи нагоре по реката.
Малко след пладне в петък детектив Литълмор застана пред малка мръсна килия в огромния мрачен арест, известен като Тумс. В него не проникваше никаква слънчева светлина, не се виждаше никакъв прозорец. До Литълмор стоеше надзирател. Двамата се взираха през желязната решетка в проснатото тяло на Чонг Синг, който лежеше безчувствен на мърлявия нар. Бялата му долна риза беше силно изцапана. Краката му бяха боси и мръсни.
— Спи ли? — попита Литълмор.
Надзирателят се изкикоти и обясни, че сержант Бекър го е държал буден цяла нощ. Литълмор отначало се изненада, като чу името на Бекър. Но след това му светна: г-ца Сигел бе намерена на територията на Тендърлойн и естествено бе разпитите да се поверят на Бекър. И все пак детективът беше озадачен. Чонг бе проговорил вчера, призна, че е видял братовчед си Леон да убива момичето. Така каза кметът. Какво е искал от него Бекър снощи?
Надзирателят му отговори на този въпрос. Точно Бекър бил накарал Чонг да проговори. Но Чонг не признавал, че е бил съучастник в убийството. Настоявал, че влязъл у Леон чак след като момичето вече било мъртво.
— И Бекър не му повярва? — попита Литълмор.
Надзирателят си затананика тихичко и поклати глава.
— Не го остави на мира. Както ти казах, държа го цяла нощ. Трябваше да го видиш.
