учуден. Каза, че е чувал и по-лошо.
Но Хол не е, помислих си. Фройд дълго време е посрещал всякакви клевети, очаквал ги е, в известна степен е свикнал с тях. Но Хол се ужасява от скандал като всички потомци на пуритани от Нова Англия. Обявяването на Фройд за човек с разгулен морал в „Ню Йорк таймс“ в навечерието на тържествата в „Кларк“ му е дошло в повече. На глас казах:
— Фройд има ли представа кой лекар от Ню Йорк е работил с него във Виена?
— Няма такъв човек — извика Брил. — Каза, че никога не е работил с никакви американци.
— Какво? — възкликнах. — Ами това е нашият шанс. Може би цялата статия е изфабрикувана. Брил, обади се на своя приятел в „Таймс“. Ако наистина смятат да публикуват това, кажи им, че е клевета. Ще пуснат чиста лъжа.
— И смяташ, че ще ми повярват?
Преди да му отвърна, забелязах, че Ференци и Роуз са се вторачили зад гърба ми. Обърнах се и срещнах две сини очи, които се взираха право в мене. Беше Нора Актън.
23
Стори ми се, че сърцето ми спря за няколко секунди. Всичко в Нора Актън — свободно падащите около лицето й кичури коса, умоляващите очи, тънките й ръце с бели ръкавици, дребничкият й торс — сякаш се бе наговорило против мене.
Като я видях във фоайето на хотела, ми се стори, че се нуждая от лечение повече от нея. От една страна, се съмнявах, че ще изпитвам нещо подобно към някой друг, от друга — бях отвратен. В кесона, когато погледнах смъртта в очите, мислех само за нея. Но когато застана пред мене от плът и кръв, не успявах да залича от съзнанието си ужасната тайна за низките й копнежи.
Сигурно съм я зяпал малко по-дълго, отколкото доброто възпитание позволява. Роуз Брил ми се притече на помощ, като каза:
— Вие сигурно сте г-ца Актън. Ние сме приятели на д-р Фройд и д-р Янгър. Можем ли да ви помогнем с нещо, скъпа?
С достойна за възхищение овладяност Нора се здрависа с Роуз, Ференци и Брил, размени любезности с тях и даде да се разбере, че иска да говори с мене. Знаех с голяма доза сигурност, че момичето преживява силни вътрешни сътресения, но се държеше забележително добре, и то не само за седемнайсетгодишната си възраст.
Като се отдалечихме от останалите, каза:
— Избягах. Не се сетих при кого другиго да отида. Съжалявам. Знам, че ви отвращавам.
Последните й думи се забиха като нож в сърцето ми.
— Как бихте могли да предизвикате отвращение у някого, г-це Актън?
— Видях изражението ви. Мразя вашия д-р Фройд. Откъде би могъл да знае?
— Защо избягахте?
Очите на момичето се наляха със сълзи.
— Искат да ме затворят. Казват, че било санаториум, наричат го още и оздравително заведение. Но си е чиста лудница, на север оттук. Майка ми не спря да говори по телефона с тях от сутринта. Каза им, че си въобразявам, че ме нападат пред нощта. И нарочно повиши глас, за да е сигурна, че ще я чуя, както и г-н и г-жа Бигс. Защо не мога да си спомня нещо повече и по нормален начин?
— Защото ви е упоил с хлороформ.
— Хлороформ?
— Хирургическа упойка — обясних аз. — Тя причинява симптомите, които описахте.
— Значи наистина е бил там. Знаех си. И защо го прави?
— За да изглежда така, все едно сама сте се наранили, и никой да не ви повярва за нападението — казах.
Тя ме погледна и се извърна.
— Разказах всичко на детектив Литълмор — съобщих й аз.
— Дали г-н Бануел ще ме нападне пак?
— Не знам.
— Е, сега поне родителите ми няма да ме затворят.
— Биха могли — отвърнах. — Вие сте им дъщеря.
— Какво?
— Докато сте малолетна, те взимат решенията — обясних. — Родителите ви могат да не ми повярват. Няма как да го докажем. Хлороформът не оставя следи.
— На колко години трябва да стана, за да избегна опеката им? — попита тя с внезапен прилив на ентусиазъм.
— На осемнайсет.
— Тази неделя ставам на осемнайсет.
— Наистина ли?
Смятах да й кажа, че при това положение няма защо да се бои от принудително въдворяване, но ме обзе мрачно предчувствие.
— Какво има? — попита тя.
— Трябва да ги задържите до неделя. Ако успеят да ви пратят в болница днес или утре, няма да можете да излезете, докато родителите ви не дадат съгласието си.
— Дори след като навърша осемнайсет?
— Дори тогава.
— Ще избягам — каза тя. — Знам къде — на лятната ни вила. Сега е празна. Това е последното място, на което той ще ме търси. Можете ли да ме заведете там? Само на час път с ферибота е. Параходът по река Хъдзън спира в Таритаун33, ако ги помолиш. Моля ви, докторе. Нямам си никой друг.
Замислих се. Беше разумно да изведа Нора от града. Джордж Бануел бе проникнал напълно незабелязано в спалнята й, можеше пак да го направи. А Нора едва ли би се качила сама на ферибота, никак не бе безопасно за млади момичета да пътуват сами, особено ако изглеждат като г-ца Актън. Всичко друго можеше да почака до вечерта. Фройд беше прикован в леглото. Ако опитите на Брил да се свърже с приятеля си от „Ню Йорк таймс“ се окажеха напразни, следващата стъпка би трябвало да е аз да отида лично до Уорчестър и да говоря с Хол, но можех да го направя на следващия ден, в събота.
— Ще ви заведа — казах.
— С този костюм ли ще бъдете? — попита тя.
Половин час след доставката на сутрешната поща прислужницата на семейство Бануел каза на Клара, че във фоайето чака посетител, „един полицай, госпожо“. Клара последва момичето в мраморния коридор, където портиерът взимаше шапката на дребен човечец в кафяв костюм с блеснали, направо трескави очи, буен мустак и също толкова буйни вежди.
Клара се стресна, като го видя.
— Вие сте?… — попита тя притеснено.
— Патоанатомът Чарлз Хугел — отвърна той не по-малко сковано. — Оглавявам разследването на убийството на Елизабет Ривърфорд. Бих искал да поговоря с вас.
— Разбирам — отвърна Клара. Обърна се към портиера: — Това със сигурност трябва да се отнесе към г-н Бануел, Паркър, не към мен.
— Извинете, госпожо — отвърна Паркър, — но господинът попита за вас.
Клара се обърна отново към патоанатома.
— Мен ли търсите, г-н… г-н…
— Хугел — помогна и патоанатомът. — Ами… помислих си, че тъй като съпругът ви го няма, г-жо Бануел, вие бихте могли…
— Съпругът ми е тук — каза Клара. — Паркър, съобщи на г-н Бануел, че имаме посетител. А сега ме извинете, г-н Хугел. — След няколко минути Клара чу от дрешника си поток от клетви, произнесени с
