— Само се преструвах — допълни тя.
Опитах се да не показвам на външен вид как устата ми изведнъж пресъхна.
— Затова можехте да говорите на следващата сутрин — казах.
Тя кимна.
— Защо? — попитах.
— Както и амнезията ми.
— Какво за нея?
— И тя не беше истинска — каза тя.
— Нямали сте амнезия?
— Преструвах се.
Момичето вдигна поглед. Имах странното усещане, че я виждам за първи път. Опитах се да се ориентирам наново, като се опирах на това, което знаех, или си мислех, че знам, около новите факти. Мъчех се да пренаредя всички сцени от последната седмица, за да видя логиката им — но не успях.
— Защо?
Тя поклати глава и захапа долната си устна.
— Опитвахте се да съсипете Бануел ли? — попитах. — Затова казахте, че той го е извършил?
— Да.
— Но вие излъгахте.
— Да. Но останалото — почти всичко е вярно.
Изглежда, се опитваше да си върне симпатията ми, но не изпитвах никаква милост към нея. Сега разбрах защо каза, че трансферът не й влияе. Изобщо не бях успял да проведа психоанализа.
— Направихте ме на глупак — казах.
— Не исках. Не можех… толкова е…
— Всичко, което сте ми казали, е било лъжа.
— Не. Той наистина се опита да ме изнасили, като бях на четиринайсет. И отново — като бях на шестнайсет. И наистина видях баща си с Клара. Точно тук, в тази стая.
— Преди ми казахте, че сте видели баща си и Клара в лятната вила на семейство Бануел.
— Да.
— И защо ме излъгахте за това?
— Не съм.
Трескаво се опитвах да се ориентирам. Сега си спомних: лятната вила на родителите й е в Бъркшър, Масачузетс. Ние не бяхме там. Бяхме във вилата на Бануел. Прислужниците я познаваха не защото работеха за нейното семейство, а защото е идвала често. Изведнъж цялата реалност на ситуацията, в която се намирахме, стана изключително крехка и всеки миг заплашваше да се разбие на парченца. Изправих се. Тя ме хвана за ръцете и вдигна поглед към мене.
— Сама сте си причинили нараняванията по тялото — казах. — Сама сте се удряли с камшик. Нарязали сте се. Изгорили сте се.
Тя поклати глава.
В ума ми нахлуха множество спомени. Първо как помагам на Нора пред хотела да се качи във файтона. Ръцете ми бяха обгърнали изцяло талията й, бяха се докоснали до гърба й, а тя не бе трепнала. Когато пипнах шията й, за да събудя паметта й — което си беше чиста преструвка, — се случи нещо подобно. И тя пак дори не мигна.
— Нямате наранявания — казах. — Те са били за заблуда. Нарисували сте си ги и не сте позволили на никого да ги докосне. Никога не сте нападана.
— Не — каза тя.
— Какво не? Нападната ли бяхте, или не?
— Не — повтори тя.
Сграбчих я за китките. Тя затаи дъх.
— Задавам ви прост въпрос. Бита ли сте с камшик? Не ме интересува кой го е направил. А дали някой мъж — независимо дали Бануел или някой друг — ви е бил? Да или не. Кажете ми.
Тя поклати глава.
— Не — прошепна. — Да. Не. Да. Толкова силно, че мислех, че ще умра.
Ако това, че смени версията си четири пъти за пет секунди, не беше толкова зловещо, щеше да е смешно.
— Покажете ми гърба си — казах.
Тя поклати глава.
— Знаете, че е вярно. Д-р Хигинсън го потвърди.
— И него сте заблудили. — Дръпнах роклята й и я скъсах, оставих я да се свлече по раменете й. Тя затаи дъх, но не помръдна, нито се опита да ме спре. Раменете й останаха голи. Видях горната част на гърдите й, не бяха наранени. Обърнах я. Не виждах рани по гърба й, но кожата под лопатките й бе покрита от бял дантелен корсет.
— И корсетът ми ли ще разкъсате? — попита тя.
— Не. Видях достатъчно. Връщам се в града и вие идвате с мене. — Може би все пак мястото й бе в санаториум. Ако не, тогава не знаех къде й е мястото, но със сигурност трябваше да се намира под нечия опека, и то не моята. Не смятах да поемам и отговорността, че съм я отвел във вилата на Бануел. — Ще ви върна у дома.
— Много добре — каза тя.
— О, вече не се притеснявате, че ще ви затворят в лудница, така ли? И това ли беше лъжа?
— Не. Това е истина. Но трябва да се махна от тук.
— За глупак ли ме мислите? — попитах, като знаех, че отговорът е „да“. — Ако ви заплашваше въдворяване, щяхте да откажете да тръгнете с мен.
— Не мога да остана тази нощ тук. Г-н Бануел рано или късно ще разбере. Прислужниците могат да му пратят телеграма от града тази вечер.
— Е, и? — попитах.
— Ще дойде тук, за да ме убие — отвърна тя.
Засмях се пренебрежително, но тя продължаваше да се взира в мене. Взрях се и аз в лъжливите й сини очи, опитах се да проникна в тях докрай. Или си вярваше, или беше най-изпечената измамничка, която бях виждал. Струваше ми се, че е по-скоро последното.
— Отново ме правите на глупак — казах, — но аз ще повярвам на това, което казвате. Бануел знае, че сте го посочили като нападател. Вероятно имате причини да се страхувате от него дори и да сте измислили нападението. Във всеки случай това е още една причина да ви отведа у дома.
— Не мога да тръгна така — каза тя и сведе очи към разкъсаната си рокля. — Ще взема някоя дреха на Клара. Ще ме изчакате ли?
Кимнах. Когато се приближи съм вратата, извиках след нея:
— Защо ме доведохте тук?
— За да ви кажа истината. — Отвори вратите и затича нагоре по мраморното стълбище, като притискаше с две ръце роклята към гърдите си. За щастие никой от прислугата не я видя, иначе вероятно щяха да се обадят в полицията и да докладват за изнасилване.
24
— Не казвам, че той я е убил, ваша чест. Само твърдя, че крие нещо.
Детектив Литълмор разговаряше късно следобед в петък с кмета Макклелън в кабинета му. Ставаше въпрос за Джордж Бануел.
— Какви доказателства имаш? — попита ядосаният Макклелън. — И по-бързо, човече. Давам ти най- много пет минути.
Литълмор се замисли дали да каже на кмета за куфара, който намериха с Янгър в кесона, но реши да си премълчи, тъй като в него засега нямаше нищо уличаващо, а още повече не биваше изобщо да влиза в кесона.
