Йоан Никиуски (вж. по-долу) съобщава, че Кубрат е властвувал и над други племена. Явно Стара Велика България е представлявала съюз на всички хуно-българи от степите.
Струва ми ce съвсем ненужно да се отъждествява Органа с Гостун. Това е неубедително и напълно излишно.
Тези проблеми са подробно обсъдени у Златарски. История, 1,1, с 84—96. Накратко обобщени, неговите заключения са следните: I. Родът Дуло няма нищо общо с Атила; П. Утигурите представляват основата на Стара Велика България; Ш. „Уногондури“ е съставна дума — ?????? ??? ????????? — и не се отнася до отделно племе. Относно I. вж. Приложение III. Относно II, смятам географските му доводи за неопровержими и съм съгласен с неговите изводи, с някои уговорки, посочени по-горе. III. смятам за неубедително.
Златарски ги отъждествява, с което опростява своята история. Но той пренебрегва затрудненията, произтичащи от възрастта на Кубрат и Аспарух.
Ще продължавам да ги наричам за удобство синове на Кубрат.
Златарски. История, I, 1, с 114, отбелязва, че Батбаян основал т. нар. Черна България (на р. Кубан), за която споменава Константин Багренородни. Но явно не само Константин, а и арабските географи от X в. са знаели само за една България в степите — Волжко-Камска България, наричана още с такива противоречащи си имена, като Черна и Бяла България. Вж. Constantine Porphyrogennetus. De Administrando Imperio, pp. 81, 180; Macoudi. Le? Prairies d’Or, p. 16; Ibn-Foszlan, De Bulgaris. passim. Изглежда обаче, че до разпадането си Стара Велика България е била известна още като Бяла България.
Вж. изворите, посочени в предишната бележка.
Fredegarius Scholasticus, p. 187; В Gesta Dagoberti, p. 411, ad ann. 630 е дадена същата история, без обаче да се споменава името Алциок и без да се говори за оцелели от баварското клане. Златарски (История, I, 1, с 119—20) смята, че името Алциок е измислено, изопачена версия на Алцеко.
Sancti Demetrii Martyris Acta, p. 1364 ff. Годината на обсадата е приблизителна; знае се, че е започнала между 670 и 675 г.
Paulus Diaconus. Historia Langobardorum, lib. II, p. 87.
Procopius. De Bello Gothico, pp. 329, 331, 441, 444, 592.
Agathias, p. 367; Theophanes, p. 360.
John of Ephesus (прев. Schonfelder), p. 8; Michel le Syrien, 347.
Michel le Syrien, p. 361; Evagrius, p. 228.
Sancti Demetrii Martyris Acta, p. 1284 ff.
Theophylact Simocatta, pp. 250—60; Theophanes, p. 432 (той нарича аварите „българи“, смесвайки ги с васалите им).
Sancti Demetrii Martyris Acta, p. 1361; Niederle. Slovanske Staroatnosti, ?, ?. 224. На два пъти след това Солун е бил пред обсада. (S. D. М. Acta, pp. 1336, 1341 ff.).
