Тя се изчерви.
— Трудно ми е да го изрека, но моля, щом настояваш — женската месеци наред мъкне ембриона в собственото си тяло, става грозна като медуза и накрая го ражда с ужасни болки.
— Болките не са задължителни. Освен това процесът е напълно естествен.
— Отвратително, животинско! Прилошава ми само като помисля за това. Кръв, хленчене, писъци. Дори се е случвало тези майки да умират при раждане.
Нервно тя отпи глътка питие.
— За щастие съм в добро настроение. В противен случай изобщо не бих могла да говоря на тази тема. Щеше да ми се преобърне стомахът.
Асмо мълчеше. Какво бяха направили от Йохана? И него ли го очакваше същото? Поне им беше дал да разберат, че няма да им е толкова лесно. Трябваше да се постарае да се спре на други мисли, в противен случай скоро щеше да се озове там, откъдето бе дошъл — в клиниката за душевна хигиена.
Бяха стигнали до десерта. Сервираха им подобни на ананас плодове, които приятно ухаеха. Асмо откри, че може да се ядат целите. Листата и корите наподобяваха марципан, сочната сърцевина имаше вкус на орехи.
След това от миниатюрни сребърни съдчета пиха димящо питие, което бързо ги пренесе в мечтателно настроение. Неприятното чувство, предизвикано от представите на Йона за любовта, отлетя и почти не си го спомняше. Щастлив, с усещане за приятна ситост, той се надигна от стола, когато Йона накрая направи знак и келнерът се затича, за да им помогне при ставането.
Излязоха на улицата. Изкуственият небесен свод излъчваше вечерно настроение. Магазините още бяха отворени, по фасадите блестяха светлинни реклами, от вратите на кафенетата се чуваше музика. По парапетите на стъклените фонтани се целуваха любовни двойки. Дафотилите се тълпяха на весели групи и изнасяха на показ костюмите си. Смехът им звучеше гръмко и безгрижно, понякога наситен с пронизителни обертонове.
Асмо и Йона вървяха плътно един до друг. Тя го бе хванала под ръка, той чувствуваше допира на върха на пръстите й. Обзела го бе неопределена лекота, струваше му се, че краката му едва докосват земята. Всички цветове бяха по-ярки, всички миризми — по-силни и всички предмети — необичайно пластични.
Минаха през парк. Насреща им идеха плътно прегърнати двойки. Дърветата светеха призрачно в сини и зелени цветове. Птици и малки животни с рунтави опашки, подобни на катерички, с елегантни скокове се носеха из въздуха, като цветни лампи проблясваха при допира с клоните.
Асмо спря.
Йона се обърна към него. — Какво има?
Той не отговори. Тя пристъпи колебливо към него. Той я хвана за раменете и се загледа в очите й. Погледът й стана неспокоен, дъхът й се ускори. Сянка на несигурност пробягна по лицето й. Опита се бързо да се обърне. Той я задържа и я целуна. Няколко секунди тя се отбраняваше. След това устните й станаха меки, обви ръце около врата му и го притисна към себе си.
В силната й целувка имаше нещо присвояващо. Асмо почувствува как хладината между тях се стопи, как старата близост отново ги свързва. Изпълни го безгранична вяра.
5.
Синя стрелка в бял кръг блестеше на върха на пирамидата, когато Йона и Асмо прекосиха триъгълното предверие и влязоха вътре по светещите стъпала.
Стъпалата се превърнаха в подвижна лента, която минаваше през широк изход. От двете му страни, подредени в дълги редици, стояха синьобели кабини във формата на бъчви. Те нямаха прозорци. Капаците на отворите им за влизане стърчаха във въздуха като крила.
Йона дръпна Асмо в кабина за двама души. Когато влязоха, вътрешността й засия в жълтеникава светлина. Седнаха.
— Нула три осем седем — каза Йона. — Гого! Капаците закриха отвора за качване. С леко свистене кабината се спусна надолу като асансьор, креслата се наклониха назад.
Внезапно чрез силно ускорение вертикалното движение премина в хоризонтално. За секунди свистенето нарасна до пронизително фучене. Нещо здраво ги притисна към седалките, след това натискът намаля, креслата се върнаха в първоначалното си положение, тишината се възстанови.
Йона дръпна един лост на облегалката на креслото и намали светлината.
— Какво беше това фучене?
— Аеродравликата на подземната транспортна система — каза Йона, завъртя седалката си и целуна Асмо по върха на носа. — Имай само търпение, ще научиш всичко.
Той я притегли и я взе в скута си.
— Нула три осем седем — прозвуча глас от високоговорителя.
Креслата се смъкнаха назад, хоризонталното движение на кабината рязко спря и тя се заиздига нагоре. Отворът се откри, креслата се изправиха. Асмо изнесе Йона и на площадката внимателно я постави на крака. По плъзгаща лента достигнаха залата и оттам по светещите стъпала се изкачиха горе.
Когато отново излязоха на открито, го лъхна дъхът на тропическа нощ. По небето трептяха звезди. Пред тях се възправяше тъмен планински масив и над котловината като лампиони висяха четири луни. Най- голямата бе червеникава. Ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да забележи, че около нея кръжеше малка — ябълковозелена. Луната в оранжев цвят току-що залязваше зад назъбения гребен на скалистите планини, а светлосинята се вдигаше неудържимо към зенита.
Нощта бе изпълнена с аромат на цветя, цвърчене на щурци и песни на птици. Йона бе хванала ръката на Асмо, облегнала глава на рамото му. Вървяха по път, чиято настилка от плочи бе мека като дебел килим. Над тях висяха гигантските луни, така близки, като че ли можеха да се докоснат.
— Отиваме ли някъде, Йона? Или просто се разхождаме?
— Водя те у нас.
Той, разбира се, прие поканата — нали в края на краищата това беше Йохана.
Но как стояха нещата с нея? Ако трябваше да й се вярва, те се познаваха само от няколко часа. Нима на тази планета от само себе си се разбира, че се приема през нощта в къщи всеки познат? Или тя правеше заради него изключение, защото го смяташе за безпомощен?
— Няма ли хотели? — попита той само за да види реакцията й.
— Това би било глупаво. Аз живея съвсем наблизо, само на няколко минути пеша оттук. И не бих искала да пренощувам в един от тези скучни апартаменти.
Асмо кимна. Очевидно тя бе твърдо решила да прекарат заедно нощта. Сърцето му заби по-силно.
Пред тях се възправи черна базалтова стена. Към вътрешността й водеше светещ тунел.
Два пъти се завъртяха с ветрилото от стъкло, което бавно се движеше около оста си, след това се озоваха в грамадно помещение. Наоколо профучаваха стъклени асансьори.
Дафотилите на групи се стичаха към входовете на подземната транспортна гара, излизаха от светещи тунели и асансьори от стъкло. Йона уверено си пробиваше път през тълпата. Влязоха в един от стъклените кафези. Йона назова едно число. С бързо темпо кафезът се заизкачва и само след секунди дафотилите долу изглеждаха дребни като мравки.
Асансьорът спря, откъм задната му страна се отвори врата. Излязоха навън, пред тях се откри нова улица. Сред тревни площи и градини се издигаха жилищни сгради, подобни на вили, с твърде смесена архитектура. Мостове и стълбища от стъкло, тераси, висящи на съвсем тънки, едва видими въжета, преминаваха в дървени балкони, барокови фасади и готически кули.
Асмо разглеждаше и се забавляваше със странните, понякога дори с хумористичен ефект сгради. След всичко, което досега бе разбрал за вкуса на дафотилите, тези смахнати постройки му се струваха съвсем в техен стил.
Йона го преведе през извит мост до къща с колони, построена сред водна повърхност. Когато стигнаха до входа, тя допря длан до светъл четириъгълник върху стената. Крилата на двойната врата полетяха встрани.
Тъкмо влизаха в кръгла зала от цветно стъкло, когато зад тях тишината бе нарушена от силна врява. Уплашен, Асмо погледна назад. На терасата върху покрива на съседната къща вратите се бяха отворили
