— Гладен съм.
— Ще тръгнем вляво, а след това напряко през площада. Само след няколко минути ще стигнем до ресторант.
Асмо се надигна. Скоро се намери сред навалица от дафотили. Зем го преведе през пасаж, покрай витрини и масички на улично кафене.
От един козметичен салон излезе жена. Светлосин мъж в ливрея с поклон й подаде пакетче. Тя бегло му кимна и отмина.
Асмо я видя само откъм гърба, но веднага я позна. Затича след нея, без да се съобразява с минувачите, в които се блъскаше и които го изпращаха с възмутени погледи. На едно стълбище той я достигна, сложи ръка на рамото й и я обърна.
— Йохана!
Тя го погледна изплашено.
— Що за държане? — Въпреки че устните й не се раздвижиха, въпросът й кънтеше в ушите му.
Той стоеше като вкаменен, неспособен да даде отговор.
Изведнъж по лицето й премина израз, че го е познала.
— Ах, та това сте вие! — каза тя усмихнато. — Днес вече един път ви срещнах.
Гласът бе добре познатият му глас на Йохана.
4.
Асмо се усмихна. Заля го гореща вълна на радост. Тя го бе познала, тя говореше с него, той повече не беше сам в този загадъчен свят.
— Йохана, толкова съм щастлив, че те намерих! Тя премигна. В очите й се появи изненада.
— Името ми е Йона.
— Йохана или Йона — какво значение има това? — Той я взе в прегръдките си, притисна я към себе си и поиска да я целуне. Тя изви глава. Той я вдигна и я завъртя във въздуха. Когато почувствува съпротивата й, колебливо я пусна.
Тя го гледаше — мълчаливо, с леко наведена глава и замислен поглед. Той не обръщаше внимание на това, познаваше недостъпността й, когато не бяха сами.
— Още не мога да го проумея — каза задъхано той. — Имаш ли представа как сме попаднали тук?
Тя повдигна безпомощно рамене.
— Вероятно случайно. Та ние току-що се срещнахме. Друго какво?
— Не! Имам предвид как сме дошли на тази планета, Йохана.
— Аз се казвам Йона.
— Е, добре, Йона! — тонът му стана нетърпелив. — Моля те, изслушай ме внимателно! Паметта ми е засегната, не си спомням нищо от това, което е било преди.
Само няколко откъслечни момента. Последният ден от отпуската ни на брега — плажа, морето. Всичко останало е в тъмнина, сякаш някой е загасил светлината. Разбираш ли какво означава това? Тя поклати отрицателно глава.
— Ти би трябвало да помниш, че някога сме били заедно — каза той настойчиво. — Не е възможно да си забравила.
— Да, разбира се — Тя се усмихна измъчено. — Видяхме се преди — в делфинариума. Вие изглеждахте така нещастен, че аз се запитах какво може да ви липсва.
— Не сега при делфините. Имам предвид… — Загуби увереност. Какво бяха направили с нея? И от нейната памет ли бяха изтрили миналото?
— Моля те, помисли спокойно. Ние сме живели заедно, ти и аз. Не тук, а на старата Земя. Оттогава трябва да е изминало известно време…
Тя го изгледа изпитателно. Изведнъж погледът й стана празен и се отмести встрани. Той разбра, че думите му не бяха убедителни. Но някъде в паметта й ще да се е запазило късче спомен. Той силно вярваше в това. Нали отново я бе разпознал.
Йона се изсмя гръмогласно. Смехът й прозвуча изплашено и малко изкуствено.
— Извинете ме, че не се сетих веднага. За най-простите неща човек винаги се сеща накрая. Вие сте научен консерват, само преди няколко часа ви пуснаха от Психодом. Напълно понятно е да сте объркан.
Той мълчеше.
Тя съчувствено сложи ръка на рамото му.
— О, аз не съм тази Йохана, за която говорите, Асмо.
— Вие сте! Знам го със сигурност.
— Изключено е. Става дума за случай на парамнезия. Объркване в спомените, при което новото се смесва с преживяното преди.
— Но приликата — настояваше той, — приликата е поразителна. Ти можеш да бъдеш само Йохана, всичко друго е немислимо.
— Прилика! — тя се изсмя. — Ако става дума за това, геномултистиката създава не едно майсторско постижение. Всяко живо същество хиляди пъти може да бъде повторено, напълно еднакво до най-малката подробност.
Асмо не знаеше повече какво да каже. Почувствува, че го обзема тъпа тъга. Нима наистина се бе заблудил? Нима бе възможно един човек до последната подробност да съществува два пъти? Ако тя не беше Йохана, ако продължаваше да твърди…
Неловкостта на положението му стана ясно. Натрапил се беше на жена, на която очевидно бе чужд.
— Е, добре тогава — каза той. — Съжалявам. Обезпокоих ви. Но аз, аз имах впечатлението… извинете ме.
Обърна се и тръгна. „Свършено е.“ Беше като зашеметен. В мозъка му се въртеше една и съща мисъл: „Свършено е. Свършено е“.
След известно време чу стъпки и забеляза, че някой върви до него. Вдигна поглед. Беше Йона.
— Представям си колко зле се чувствувате — каза тя. — Няма никого, с когото бихте могли да разговаряте. Не ви ли се иска да опитате като начало с мен?
Той сви рамене.
— Защо пък не.
— Имате нужда от двоен феликс, това ще ви ободри. Как смятате?
— Все ми е едно.
Постепенно сетивата му взеха да възприемат отново това, което ставаше около него. Той наблюдаваше жената, която напълно естествено вървеше до него, като да бяха стари познати. В сърцето му се прокрадна нова надежда. Нека казва каквото си ще, тя бе Йохана!
Разхождаха се по пасаж от магазини, чиито витрини блестяха в светлини. До него достигаха цветове, гласове, непознати ухания.
Йона се запъти към врата от цветно стъкло. Влязоха в тесен коридор, постлан с килими, а по стените — лампи и огледала в златни рамки. Светлосин портиер се поклони и им отвори една врата. Влязоха в малък ресторант. Музика, кристал, светлина от свещи и червено кадифе.
Келнер във фрак ги заведе до една от масите. Едва бяха седнали, когато той дотъркаля леко подрънкваща количка с напитки и от малки бутилки започна да приготовлява коктейл. Изля го в тумбести чаши, сервира, поклони се и изчезна.
Йона вдигна чашата си.
— Нека животът ви означава щастие, Асмо — Тя го гледаше усмихната в очите. — Желая много любов.
— Благодаря — каза той и отговори на погледа й. Отпиха от прозрачната флуоресцираща в зелено и ухаеща силно на плодове и билки течност.
Той почувствува приятна хладина. По тялото му се разля живителна струя.
— Какво бихте искали да хапнете?
— Нямам специални желания.
