Вдигна глава. Отборите с делфини се гонеха вихрено из басейна. Това бе игра, пълна с грация и ловкост.
Асмо ги съзерцава внимателно в продължение на две минути, но не откри нищо необикновено. И тогава разбра, че някой го наблюдава. Бързо се обърна.
В едно светло петно в края на стълбата до трибуната стоеше момиче с червена панделка в косите. Светкавично през него премина ужас като удар от електрически ток. Почувствува се така, като че ли неочаквано бе срещнал призрак. За кратък миг погледите им се срещнаха и той повярва, че забелязва в очите й вълнение, разпознаване, искрица симпатия.
Мислите му се оплетоха. Някакво късче от миналото стана видимо — съвсем малко късче. Морето, влажната пясъчна ивица на брега. Последният ден от отпуската. Йохана, момичето на коня. Как бе името на космическата станция? Япетус? Юпитер? Той загуби нишката, картините започнаха да се объркват, всичко отново бе бушуващо море от мъгла.
Тя все още стоеше неподвижна на същото място. Само че сега лицето й изглеждаше студено и недостъпно, като че ли изобщо не се бяха познавали. Около устните й играеше слаба, едва доловима усмивка. Никога преди не бе му се струвала така желана.
Той скочи. По стълбата срещу него идваше група хора. Когато си проби път, тя вече бе изчезнала. Успя само да види как се скри зад колоните на една галерия.
— Йохана! — извика той. — Йохана, чакай!
Когато достигна свода на изхода, тя вече не се виждаше. Дъхът му секна от отчаяние. Защо се държеше като чужда? Стойката, очите, устата — нямаше съмнение, това бе Йохана, жената, която обичаше. Беше сигурен, че не се бе излъгал.
Той чу стъпките й по стъпалата на витата стълба. Забърза нагоре.
Стълбата свърши. Стоеше в безкраен коридор, от двете страни — затворени врати. Не се виждаше никой. Опита се да отвори една от тях, след това втора, трета. Напразно. Никъде не откри нито звънец, нито бутон. Викаше, блъскаше с юмруци по вратите, с всички сили се хвърляше срещу тях, риташе с крака. Без резултат. Насреща дървото се хилеше присмехулно, без да остане дори драскотина по него.
3.
Асмо приседна изтощен на ръба на лежащ стол. Бе се отказал да търси Йохана, след като цял час или по-дълго време тичешком бе обикалял халето с делфините и околните помещения с колонади. Никъде не бе открил следа от нея, никой не бе му дал никакво сведение. Като че ли земята я бе погълнала. Накрая той загуби ориентация и се оттегли в обрасла с палми градина, където се надяваше да намери спокойствие, за да размисли.
Не знаеше дали се намира над земята, или под нея. Наблизо имаше кръстопът, фасадите на къщите се издигаха нагоре, образуваха силует на град, но му се струваше невъзможно да различи кое бе реалност и кое умела перспектива. Над него се издигаше сводът на бледосин небесен купол с дневна светлина. Изглежда, някъде бе скрита климатична инсталация, която осигуряваше богатия на озон въздух и приятната температура.
Това, което ставаше около него, възприемаше само повърхностно. Собствените му проблеми достатъчно го занимаваха. Стотици въпроси го измъчваха, въртяха се из главата му като воденично колело. Защо бе избягала? Нима той толкова се бе променил, че не можа да го познае? Или и нейната памет бе засегната? И какво толкова се бе провинил, че никой от тези проклети глупаци не желаеше да разговаря с него?
Нещо го прободе в ляво на горната челюст, и то така силно, като че ли до нерва на зъба му бе проникнала киселина. След няколко секунди болката премина, но това бе достатъчно, за да му напомни осезателно за преживяното при светлосините медици. Тези братлета не бяха ли му казали, че предметът в зъба му ще установи връзка с някакъв информатор. Но как? Разбира се, по този въпрос те не бяха споменали нищо. Единствено, че не трябва да забравя името. Като че ли то бе Зем. „Зем“ — помисли той. — „Зем, Зем, Зем!“ И се молеше да стане чудо.
Чудото стана.
— Говори Зем — изрече звучен мъжки глас, който леко ехтеше съвсем близо до ухото му.
Неволно Асмо се обърна и потърси говорещия. Близо до него нямаше никого. Разтърси глава, ядосан сам на себе си.
— Кой сте вие? — попита колебливо.
— Зем е твоето второ аз.
— Моето второ аз ли? Можеш ли да ми дадеш сведения?
— Щом ме слушаш, означава, че си готов за връзка.
Асмо замълча смутено. Той имаше толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне.
— Какво ме различава от другите? — попита накрая той. — Защо никой не разговаря с мене?
— От учтивост.
— Не разбирам.
— Тъй като още не бяхме установили зекоконтакт, нашите партньори дафотилите смятаха, че сме на нула. А да си на нула означава, че не желаеш да бъдеш смущаван от никого и непременно искаш спокойствие. Учтивостта повелява да заговориш един дафотил едва тогава, когато си се уверил чрез зекоконтакт, че е готов за разговор.
— Твърде объркано. А сега възможен ли е разговор?
— По всяко време. Ние сме пълноправни членове на обществото на дафотилите.
— Дафотили — това златистокафявите ли са?
— Да.
— А кои са онези, с розовата кожа и с небесносиния цвят?
— Обслужващи биологични автомати. Наричат ги зермати.
— Добре, по този въпрос ще разговаряме по-късно. В момента е важно друго. Търся една жена. Тя се нарича Йохана. Как мога да я намеря?
— За да установим контакт, трябва да знаем честотата на нейния зеко.
— Та откъде мога да зная? Само преди час я видях за първи път а спортната зала, в която имаше басейн с делфини. В същност аз я познавам от преди. Бих могъл да я опиша.
— За да се издири непозната честота, е необходим годен за действие зеко. Образът на желания партньор се предава от Зем на електронната памет и тогава данните се съобщават от кефалоидите за анализи.
— Но аз трябва да я намеря! Не съществува ли друга възможност за това?
— Посредничество чрез общ познат.
Асмо се изсмя подигравателно. Откъде да го вземе? Потъна в размисъл.
— Каза ми се, че съм научен консерват. Има ли много дафотили, които произхождат от миналото.
— Ние сме първият случай, познат на електронната памет.
— Не! — заяви Асмо уверено. — Това не отговаря на истината. Аз познавам Йохана. Тя е само десет години по-млада от мен. Значи, и тя е научен консерват.
— На електронната памет е известен само един случай и това сме ние.
— Може би разликата е в дефиницията. Какво в същност представлява научният консерват?
— Биологичната система, която преди Еманципацията е поставена в състояние на продължителен дълбок сън.
— С каква цел?
— По всяка вероятност — изследователска.
— Колко време е изминало оттогава?
— Времето преди Еманципацията е заличено. Асмо въздъхна дълбоко.
— Чувал съм вече това. Но поне историческата връзка не е ли известна? Какво е било това общество? Как е стигнало до Еманципация?
— Относно заличеното време има някои частни предположения, но обществената електронна памет не разполага с данни по този въпрос.
В Асмо се породи неприятно чувство. Изглежда, че крайно грижливо бе подходено с изтриване на
