— Те са подчинени изцяло на КАПИНОМА. Всяко отклонение, още повече, всеки опит за това се наказва с незабавна ликвидация. Растежът на тяхната интелигентност има икономически ефект, но не и социален. Те никога не биха могли да се обърнат срещу интересите на дафотилите. За това се грижи авторитарната им организация и принципът: „Всеки контролира всеки!“.
Асмо се усмихна скептично.
— Сигурни ли сте в това? Каква е тяхната организация?
— Съществуват три равнища в администрацията. Първата — за оказване на услуги, към която спадат зерматите и електронната памет, съхраняваща знанието. Втората — за производство. Третата планира и контролира първите две, като освен това регулира възпроизводството и развитието на интелекта.
— И какво остава за дафотилите? Те каква работа вършат?
Зирто, който досега изказваше мнението си със сигурността на владетел, изведнъж, за учудване на Асмо, се смути.
— Работа ли? — каза той със смях, но в него прозвуча и нотка на горчивина. — Дафотилите не работят.
Асмо не можеше да повярва на ушите си.
— Какво казвате? Това е невъзможно! Човекът има правото на труд. Той се нуждае от някаква задача, в противен случай затъпява.
— Ние живеем — каза Лука. — Това е задачата ни — зад своята мечтателна задълбоченост тя бе прикрила вниманието, с което следеше разговора. — Ние можем да се наслаждаваме, да следваме желанията и влеченията си. Не участвуваме в производството, защото не сме рентабилни. Автоматите са по-евтини, по-бързи, по-сигурни, те във всяко отношение ни превъзхождат.
Дишането на Асмо се ускори. Той не можеше да повярва това, което му разказваха.
— Едно общество, което не работи, което дава в чужди ръце продуктивната си сила, губи инициатива, губи влияние върху бъдещето. То е обречено на загиване.
Йона се засмя и го целуна по носа.
— Винаги ли трябва да се вълнуваш, ангеле мой? Защо от всичко правиш проблем? Дафотилите няма да загинат така бързо. Те са изобретателни и в безделието си. Те любят, спортуват, разработват нови удоволствия, събират редки предмети, накратко — забавляват се по всеки възможен начин.
Той за малко не я отблъсна.
— С тези глупости човек не може да си пропилява живота. За мен това е живо безумие.
— Как така? Ние всички принадлежим към някакъв клуб, някои от нас дори към няколко. Невъзможно е да се измисли нещо, с което дафотилите да не са се занимавали и за което още да нямат дружество. Извършва се организационна работа и се провеждат заседания, проектират се статути и отново се променят, има програми, състезания, шампионати, чествувания на победителите, юбилеи, празненства, униформи, служебни рангове, ордени за вярност и хиляди други неща, за които просто нямаш представа. Наричаш го глупост? С това човек чудесно може да осмисли живота си.
— Да осмисли живота си! — каза Асмо с по-дълбоко презрение, отколкото бе си представял. — Защо не въстанете срещу това нелепо, нетърпимо съществувание? Не разбирате ли, че вие живеете като мародери от работата на вашите предци? Това ли е цената, за да бъдеш щастлив на Астилот? Не, това не е моят свят, аз няма да се примиря с такъв живот! Човек трябва да може да обича и да работи, в противен случай е жалко създание, безполезно не само за себе си, а и за другите. Никой не може да ме разубеди в това! Никога!
Те мълчаха, изненадани и поразени от избухването на Асмо.
Без някой да обръща внимание, покрай тях се плъзгаше пъстрият градски пейзаж, функрафтът следваше автоматично преплетените завои на надземната градска железница.
— Браво! — промълви тихо Зирто.
И изведнъж започнаха да се смеят — Йона, Лука и Зирто. Смеееха се, хълцайки, кискайки се, стенейки. Отначало смехът им звучеше весело, почти облекчено, но той не спираше, а ставаше все по-силен, по- неовладян, по-безсмислен, по-лудешки.
Асмо се втренчи в тях. По гърба му полазиха студени тръпки. Така се смееха хора, които, неочаквано освободени от ужасен страх, все още не вярваха, че наистина са се спасили от опасността.
8.
Функрафтът безшумно се плъзгаше през кехлибаренозлатна вода. Риби, коралови гори и колонии от гъби като жълти серни облаци преминаваха бързо покрай тях. Те се намираха на петнадесет метра под морската повърхност във вътрешността на подводен кратер. Дъното се накланяше, видимостта ставаше по-лоша и колкото повече се приближаваха към центъра на кратера, толкова по-често долу се забелязваха червеникави развалини.
Асмо гледаше внимателно навън. Изведнъж откри контурите на рухнали постройки, следи от улици и тръбопроводи. Под гъсто обраслото с морска трева дъно той разпознаваше силози и продълговати резервоари. Побутна Йона и посочи към развалините.
— Остатъци от селище на аслотите — каза тя.
Преди да намери време за други въпроси, пред тях изплува конусовидна маса, която ангажира вниманието му.
Зирто насочи функрафта към нея. Повърхността на грамадния конус бе от сребристосив материал. Люкове като огромни въздушни мехури се издигаха куполообразно. Откъм долната част на конуса се разтвори врата и те влязоха в една кабина. Зад тях се спусна водонепроницаема преграда, огря ги матовожълта светлина. Докато водата шумно излизаше, Зирто спусна колелата на функрафта, и включи уреда за видимост. Влязоха в мрачно помещение, където бяха паркирани стотици функрафти.
През стара шахта за асансьор, в която бе закрепена подвижна стълба, те се изкачиха до едно тъмно помещение. Голите стени бяха от неизмазан бетон. На една от тесните страни, осветена от прожектора, висеше картина в ярки цветове, колкото човешки ръст, на нея върху син фон две бели ръце се срещаха като покрив над златно кълбо.
Асмо не можеше повече да овладее любопитството си.
— Къде сме, Йона? Какво означава всичко това?
— Извини ни за момент — отвърна тя, — веднага ще се върнем.
Заедно с Лука и Зирто тя изчезна зад една ламаринена врата, която висеше накриво на пантите си.
Асмо се огледа, клатейки глава. Обстановката бе спартанска. Маса на три крака и стол на три крака — нищо повече. Мебелите изглеждаха така, като че ли любител ги бе сковал от отпадъци.
Вратата скръцна. Лука, Зирто и Йона застанаха в помещението. Те толкова се бяха променили, че Асмо от пръв поглед не можа да ги познае. Около раменете си носеха бели, стигащи до пода надиплени одежди, а на главите си имаха високи гугли от сини пера. Лицата и ръцете им бяха изписани с бели и сини орнаменти.
— Като триединна глава на идеята, на работата и на преобразуването — произнесе Зирто в церемониален припев — ви приветствуваме с „Добре дошъл“ от името на Маатшапията на Градивната ръка.
Картината със закрилящите ръце се отмести встрани и разкри кръгъл отвор.
— Моля, последвайте ни в неприкосновената сфера. Тримата се изкачиха през дупката. Асмо се колебаеше. Йона му кимна поощрително и го дръпна след себе си. Обгърна ги полумрак. Нагоре водеше стръмна, олюляваща се стълба.
Асмо хвана Йона за китката.
— Какво означава това? Къде отиваме? — прошепна той.
— Ела по-нататък.
— Искам да ми се обясни.
— По-късно, скъпи. Сега няма време.
— Има достатъчно време.
Той не помръдна от мястото си.
— Обещахме ти изненада и ти се съгласи. Ще видиш, че ще бъде чудесно преживяване. Само не бъди
