— Аз не съм ваш Божествен Баща! Спрете най-сетне с тази безсмислица! — извика той гневно. — Наричайте ме Асмо и край.
— Но ти си благословен, ти си…
— Не искам повече да чувам това! Искам да знам имате ли цел? Ако имате, то каква е? С какви средства искате да я постигнете? Факти! А не мистични празнословия! Ясно ли ви е?
Няколко секунди цареше смут и мълчание. След това Лука поде:
— Основателят на Маатшапията е Зирто. Негова е заслугата пръв да схване опасността и причините за стагнацията. Той разви идеята, че обществото на дафотилите трябва само да извършва продуктивна дейност, за да можем един ден да живеем без чужда помощ, без КАПИНОМА и кефалоиди. Най-сетне чрез изпадане в екстаз трябва да усвоим способността как да употребяваме сила, за да можем да унищожим кефалоидите. Съвсем съзнателно използуваме свещените ритуали, които освобождават от задръжки. Това е единственият начин да се разчупи блокадата на инстинктите, която ни е наложена чрез евгенистична намеса.
Асмо кимна.
— Методът е необикновен, но все пак разбираем. Но колкото и да ми е мъчно, не можете да разчитате на мене. Аз не се чувствувам в състояние да играя ролята на Божествен Баща.
Още не се бе изказал, когато се надигна жален вопъл. Няколко от присъствуващите скочиха, запушиха си ушите и отчаяно затропаха с крака.
Тонда и Зирто трябваше да положат доста усилия, за да успокоят развълнуваните и да ги накарат отново да заемат местата си. Когато суматохата постепенно затихна, Лука пристъпи към него. Тя дишаше развълнувано, очите й святкаха.
— Защо ни отблъсквате? Защо не желаете да ни помогнете? Само за себе си ли мислите? Нямате ли сърце, нямате ли чувства? Не разбирате ли, че се нуждаем от помощта ви? Дафотилите са невинни като пеперудите. Те пърхат от едно удоволствие, от една щастлива омая към друга. Въобразяват си, че имат всичко и че могат всичко. КАПИНОМА, кефалоидите, зерматите, в техните очи всичко е създадено, само за да ги глези тях — всемогъщите. Те са така заслепени от несериозното си, безсмислено съществуване, че дори и не подозират заплашващата ги гибел. Помогнете ни, Асмо! Научете ни на силата на разрушението!
Лука се обърна и изтощена се отпусна в едно кресло.
Асмо бе слушал, изпълнен с учудване. След всичко, случило се досега, той не бе очаквал от нея такова страстно застъпничество. От сърце се зарадва, че бе сбъркал. Очевидно тя виждаше цел, за която си струва да се бориш, дори и когато методът обещава слаб успех. Но по този въпрос можеше да се говори.
Йона стана, хвърли се в прегръдките му и го целуна.
— Само си помисли — прошепна тя — какво ти се предлага. Никак ли не си амбициозен? Като Божествен Баща ти ще владееш цялата планета. Всички дафотили ще лежат в краката ни.
Той махна ръцете й от раменете си.
— Ако ще ви помагам — каза той, — то ще бъде по мой начин. Не мога да си служа с фокусничество. Моят път е пътят на разума. Известно ли ви е в същност кой е измислил КАПИНОМА?
— Аслотите.
— Не е ли възможно да научим нещо повече за тях?
— Ние дори не знаем дали те още живеят.
— Как са изглеждали?
— Като нас. Във всеки случай не много различно.
— Има ли някакво доказателство за правилността на това предположение?
— Ние произхождаме от тях, логично е да им приличаме. Най-доброто доказателство за това си самият ти, Асмо. Едва ли съществува някакво съмнение относно…
— Притежавате ли някакви изображения или археологични находки?
— Съществуват само остатъци от сгради. Никъде не са намирани аслоти. Впрочем досега никой не ги е и търсил.
— Постройката, в която се намираме сега, е изградена от тях, нали?
— Да. Случайно я открихме по време на едно подводно пътуване.
— Не ви ли е правило впечатление, че е построена много странно? Няма врати, трябвало е вие допълнително да ги вграждате в стените. Няма и стълбища. Ние се намираме в кълбо, което виси от тавана на тънка дръжка. Как ли са изглеждали живите същества, които са били в състояние да достигнат кълбото. Те едва ли са използували въжена стълба.
Зирто кимна.
— Разбира се, че сме мислили вече по този въпрос. Но първо, не знаем дали сградата изобщо е била предвидена за живи същества. Може би е служила като вид хранилище. Второ, възможно е те да са разполагали с антигравитационни генератори и да не им са били необходими стълбища. Но както и да е, ние считаме въпроса за второстепенен. Аслотите са били нашите прадеди, по този въпрос не съществува съмнение.
— Не е ли странно — каза Асмо, — че всички те са изчезнали така неочаквано и безследно?
— На североизток от алкадния район съществува един резерват. Той е защитен от лъчеизпускащ купол. Ние предполагаме, че там се намира град на аслотите, където са се оттеглили последните оживели от тях.
— Виждате ли? Отначало се твърдеше, че са измрели!
— Нищо не знаем със сигурност. Но това подозрение е правдоподобно — обади се Уско.
— Ако не са измрели — каза Асмо, — тогава по какви причини са предоставили планетата на дафотилите и са избягали в това убежище?
— Нямаме понятие. От много години напразно се мъчим да се свържем с тях. Убедени сме, че само ако пожелаят, те биха били в състояние да променят КАПИНОМА. Но те не реагират на опитите ни за създаване на контакт.
— Опитали ли сте се някога да проникнете в резервата?
Изумени, всички се втренчиха в него.
— Но… но това е невъзможно — изрече със запъване Лука. — Вие знаете, Асмо, че ние не сме в състояние да употребим насилие — нито срещу другите, а още по-малко срещу самите себе си. Само мисълта умишлено да си причиня болка, предизвиква у мен непоносимо отвращение.
Тя се потърси в погнуса и изкриви лицето си. Другите също изглеждаха отвратени.
— Чудесно — каза Асмо. — Значи достатъчно е да ви се каже, че от това или онова действие ще изпитате телесни болки, и вие не сте в състояние да го извършите.
— Не е така просто, Асмо. Първо, трябва да сме сигурни, че показанието отговаря на истината. А що се отнася до резервата на аслотите, това е вярно. Лъчеизпускащият купол съществува. И ако по някакъв начин успеем да го изключим, това автоматично би предизвикало задействуване на психогазове. Срещу тази отрова няма защита. Всички живи същества, които влязат в съприкосновение с нея, получават психическо разстройство.
— Откъде знаете тези подробности?
— От електронната памет.
— А проверили ли сте дали са верни?
— Защо? — попита Лука, изпълнена с почуда. — Досега електронната памет не е грешила.
— Не става дума за грешка. Странно е, че знае за психогазовете и за последиците от съприкосновението с тях, но нищо — за самите аслоти. Ами ако просто лъже?
Загубили ума и дума, всички замлъкнаха. Те бавно се надигнаха от седалките и погледнаха Асмо с разширени от страх очи.
Зирто притисна длани към слепоочията си, гърдите му се надигнаха и спускаха.
— Това е чисто безумие — извика той. — Повече не би съществувала никаква сигурност, никакво доверие, никаква истина. Не, аз отказвам да възприема тази мисъл. Не искам и да знам за това, не искам да попадна в психопатичната секция.
Членовете на Съвета бяха обхванати от нервно напрежение, жестикулираха, шептяха, тичаха напред- назад, трепереха като в треска и правеха впечатление на хора, които очакват всеки миг да ги сполети
