електронната памет те разполагаха с учудващи познания в областта на техниката и науката и все пак им бе трудно да произвеждат и най-простите неща. Те не се грижеха нито за миналото, нито за бъдещето, преминаваха от една крайност в друга, говореха за смъртоносната заплаха, надвиснала над живота им, като се мотивираха логично и точно, а в следващия момент изричаха най-голямата детинщина, забравили сякаш всичко казано преди.
Склонност към лъжа ли бе това? Или неспособност да разграничават действителността от илюзията? А може би просто отбягваха истината, когато им ставаше неудобно? Беше ли за тях животът вечна игра, непрестанно самозалъгване? Изобщо знаеха ли що е любов, приятелство, дадена дума? Или за тях това бяха само фрази?
Може би поради тази несигурност и този непоследователен начин на държане Йона му бе станала по- чужда, по-малко близка, отколкото през първите часове на срещата им.
Докато разсъждаваше, тя не го изпускаше от очи.
— Аз мислих за нас, Асмо — каза внезапно тя. — И се сетих за нещо, за една незначителна дреболия от нашето минало.
Той я погледна недоверчиво.
— От нашето минало?
— До станцията на Япетус имаше база за приземяване. Там стоеше космически сал, наречен Фоебус.
Асмо се облегна назад и затвори очи. Видя кълбо в сребристоматов цвят, обиколено от венеца от перки на слънчевите клетки, пружиниращо сред система от щанги, които омекотяваха приземяването. Той се опитваше да си спомни подробности за станцията, имената и лицата на членовете на екипажа. Напразно. Картината на Фоебус остана само фрагмент.
— Говори по-нататък — произнесе той тихо. Йона мълчеше.
— Какво още виждаш?
Никакъв отговор.
За малко щеше да го обхване яд, но осъзна, че Йона бе тази, която си бе спомнила за Фоебус. Значи тя беше Йохана! Значи миналото им бе общо! КАПИНОМА, космическото табу не важеха за тях.
Обзе го чувство на щастие. Най-накрая те бяха разчупили изолацията! Йона му принадлежеше, земното минало бе реалност. Сега Зирто и другите можеха да твърдят каквото си искат, нямаше да успеят да го убедят, че споменът за планета с име Земя е плод само на крайно разпалената му фантазия.
Той погледна Йона с нови очи. Тя живееше от много години на Астилот, изложена на влиянието на дафотилите и на странния им начин на мислене. Не бе чудно, че се бе променила, че реакциите й бяха неразбираеми за него.
На лицето й бе изписана отсъствуваща усмивка, очите й бяха отправени в далечината.
— Йона! Спомняш ли си?
Тя трепна:
— Сега ти ме прекъсна. Аз бях вече на пътя към миналото.
Въздъхна и посегна към чашата си.
— Свърши.
— Опитай още един път, съсредоточи се!
— Повече няма смисъл. Това бе едно особено настроение, едно странно чувство на безтегловност, каквото досега не бях изпитвала. Не може да се повтори по заповед. Просто трябва да чакаме.
— Да чакаме! — каза той. — Това няма да ни помогне, времето напира. Защо сме на Астилот? Трябва да намерим отговора, преди да е станало късно. А отговорът е в нашето минало, в заличените времена преди Еманципацията.
— Да имахме няколко дена за нас, сами, освободени от чужди влияния, бихме си спомнили. Съвсем съм сигурна.
По всяка вероятност имаше право. В края на краищата няколко дни не бяха така важни. Резерватът нямаше да им убегне. И кой можеше да знае какви събития щяха да се развият, ако успееше да проникне в него. Може би щеше да се натъкне на живи аслоти. Тогава би било само от полза да познава по-добре историческите връзки. Всяка, дори и най-незначителната информация, можеше да бъде от решаващо значение. А и Йона възнамеряваше да си спомни. Колко глупаво, че я бе стреснал. Ядоса се сам на себе си.
— Моля те, не ме разбирай погрешно — каза тя несигурно. — Не искам да те принуждавам да вземеш решение, не се притеснявай. Ключът към КАПИНОМА е в твои ръце. Само ако пожелаеш, скоро ще притежаваш неограничена власт над Астилот.
Той не я разбра, отново не я разбра.
— Та аз никак не държа на това.
— Но, Асмо! Един трябва да поеме отговорността, един трябва да зададе нова програма на кефалоидите. Това можеш да бъдеш само ти!
— Съвсем не съм в състояние да го извърша сам. Изобщо имаш ли представа, че ако не искаме да рискуваме да стане катастрофа, колко много неща трябва да се вземат под внимание, преди КАПИНОМА да бъде изменен?
— Нямам пред вид това. Така ще отстраним администрацията на кефалоидите само за няколко часа.
Става дума да вземеш решения, в които да си сигурен.
— Какво да разбирам под това? Искаш да ме провъзгласиш за император на Астилот?
— Защо пък не? Или считаш за по-разумно да предоставиш водачеството на куп импотентни дърдорковци?
Той се изсмя.
— Що за глупости говориш, Йона! Развитието на обществото се подчинява на обективни закони. Щастието на дафотилите не може да се извоюва само с моето всемогъщество, дори и да бях гениален.
— Ти просто нямаш смелост да поемеш отговорността върху себе си. Тогава другите ще заграбят властта.
— Другите? Кого имаш предвид?
— Та само помисли…
— Страх ме е, че фантазираш.
Тя скочи.
— Аз пък се страхувам, че ти си идиот!
Той се надигна и тръгна към нея. С широко отворени очи тя отстъпи назад.
— Кой ще заграби властта? — попита той остро. Тя не отговори, само го гледаше. Когато почти я докосна, тя изведнъж се обърна, свлече се на пода и зарида.
Измина минута, нищо не се случваше. Тъй като той нито я заговаряше, нито я докосваше, тя вдигна бавно глава. С облекчение установи, че не бе ядосан и че около устата му играеше замислена усмивка.
— Сбърках — каза тя през сълзи, — моля те, прости ми. Знаеш ли, изобщо не искам да се карам с тебе, много съм глупава, но просто не можах да се въздържа.
Тя се надигна и го прегърна.
— Обичам те — промълви тя тихо.
За малко да я отблъсне. Звучеше така просто. Може би твърде просто, за да бъде наивно? Проклета глупост, помисли той. Искаше най-после да сложи край на съмненията си. Не можеше да няма доверие в жена, която току-що му бе казала, че го обича.
Йона се изскубна от ръцете му и наля чаша. Отпи малко от нея и му я подаде.
Смениха ли се цветовете в помещението? Или пък светлината? Всичко изглеждаше омекотено, материята, от която бяха мебелите, килимът, стените, засияха в меки пастелни тонове.
Йона отиде към дивана и сложи краката си на седалката, светлинни отражения затрептяха по почернелите й колена. Тя се усмихваше. Подканяше ли го да се приближи?
Той седна до нея, искаше да я вземе в прегръдките си, но като е ли някой ги бе урочасал! Отново го възпря необяснимо чувство. Трябваше да се насили, за да посегне към ръката й, която лежеше близо до него на възглавницата.
