Лука не се отделяше от него. Стигнаха до поляна, върху която бе разпъната кръгла палатка. Любопитна тълпа се блъскаше пред входа. От вътрешността се чуваше глас, който му се стори познат. Той звучеше кресливо и предизвикателно. От време на време — протестни викове или недоверчив кикот. Та това бе Йона!
Асмо се втурна към входа. Приближи се достатъчно, за да чува това, което тя говореше.
— …КАПИНОМА! И хапчетата за настроение ще бъдат забранени. А нас, жените, ни очаква голямото щастие — поколението до самото си раждане да расте в собствените ни тела и да го храним със соковете на гърдите си! За да си набавим най-необходимото за живот, всеки ден ще трябва да работим. По този начин най-сетне ще бъде премахнато недостойното положение ние, дафотилите, да бъдем обслужвани от кефалоиди и зермати.
Отговорът бе бесен смях. От тълпата се чуха и единични подсвирквания, и язвителни подвиквалия. Все повече любопитни успяваха да преминат през входа и да влязат в палатката, напорът бе вече почти неудържим.
Асмо успя да си пробие път до предните редици. Йона бе стъпила върху маса, по която чиниите, купите и чашите бяха изблъскани встрани. Лицето й бе студено, по него бе изписана надменна недостъпност. В краката й бе коленичил Хилко, обгърнал с ръце единия й крак, устремил нагоре към нея поглед, озарен от блаженство.
— Смехът ще ви преседне — продължи тя — едва когато…
— Йона! Нима си полудяла?
Тя трепна, когато чу гласа на Асмо. След това щракна с пръсти, зермат й подаде чаша. Тя я вдигна до устните си, без да изпуща Асмо от очи. По лицето й премина едва забележима следа от усмивка.
Изпразни чашата, страстна въздишка се отрони от гърдите й. Наклони глава, като че ли се ослушваше. Очите й се стесниха, тя посочи към Асмо.
— Вижте, това е той — мъжът от миналото. Той ме обича по ужасен, разрушаващ всичко, на което сме свикнали, начин. Той не иска само моето тяло, той иска моите мисли, моите чувства, моя живот. Заради него трябва да се откажа от всички други мъже. Иска с мене да създава поколение, което да принадлежи само нему…
— Спри! — изкрещя Асмо. — Това е безумие. Спри!
Йона не се смути.
— Той е бащата на разрушението! Аз се подчинявам на желанията му. Заедно ще господствуваме над Астилот. Дафотилите и кефалоидите са ни еднакво подчинени. Аз съм вашата повелителка, прегънете колене, кланяйте ми се…
Асмо почувствува, че в него се надига леден гняв. Не можеше повече да търпи как тя обърква слушателите с лудостта си. Енергично си запробива път напред. Издърпа ръцете на Хилко от крака й и смъкна Йона от масата. Без да се съобразява със съпротивата й, я заблъска към изхода. Дафотилите, изпълнени със страх, се отдръпваха встрани.
Изведнъж тя спря да се съпротивлява, тялото й се отпусна, опря се в него, хвана го.
— Не ме оставяй сама — прошепна тя, — страх ме е. Аз трябва да умра, защото те обичам.
Той искаше да отговори нещо, но целувките й му попречиха да го направи. За кратък миг видя очите й и се изплаши. Бяха като мъртви, без какъвто и да е израз. С енергичен тласък я отблъсна. Усмихвайки се като лунатичка, тя отново дойде към него, вкопчи се и се опита да го целуне. Асмо я отблъсна и хвана ръцете й откъм гърба.
Йона се изви, за да освободи ръцете си, и изкрещя с пронизителен глас.
— Така ще бъде с всички ви. Гледайте насам! Ще ви взимат със сила! Безволеви като зермати, зависими от перверзното му желание!
Той я пусна. Йона направи няколко крачки, след това се обърна. Лицето й бе разкривено като от нетърпима болка. По бузите й се стичаха сълзи.
— Коварно псе! Насилник! — крещеше тя, като че ли искаше да го заплюе с ругатни. — Дано се задушиш от жаждата си за власт, от гнусното си високомерие! Направи ни твое притежание, накарай ни да танцуваме по твоята воля, аз не мога да ти попреча! Но днес още един път ще ме има всеки, който ме желае!
Прозвуча одобрително свиркане и похотлив смях. Тя протегна ръце.
— Кой се осмелява да ме обича?
Под ликуващите възгласи на зрителите, от които повечето не бяха разбрали какво се бе случило между нея и Асмо, Хилко и няколко други отново я качиха на масата. С жадни ръце те й свалиха дрехите.
Асмо се обърна, бързо взе да си пробива път към изхода. Не разбираше нищо. Като че ли се задушаваше от повдигане.
16.
Зашеметен, Асмо вървеше по поляната. Някой застана пред него, препречи пътя му. Той погледна нагоре.
— Не бива да го взимате така сериозно — каза Лука. Той започна да се смее.
— Какво не бива да взимам сериозно?
Всичко му бе безразлично, трябваше само да говори нещо, за да не си признае колко дълбоко бе засегнат. Тя се усмихна уморено.
— Безсмислено е да се борим срещу действителността, Асмо. Не можем да я променим, следователно трябва да я понасяме.
— Не. Аз ще направя нещо, в противен случай ще загубя разсъдъка си.
— Ще свикнете с нашия живот. Елате, ще отидем в моя апартамент. Там можем на спокойствие да изпием по един феликс, това ще ви наведе на други мисли.
След кратко пътуване стигнаха до частните помещения на Лука.
Лука намали светлината, спря музиката и махна раздвижените панорамни картини. Настана благотворна тишина. Асмо бе седнал в кресло, навел го бе назад и гледаше нагоре към тавана. Лицето му бе като от камък.
Измина минута, след това още една.
— За какво мислите, Асмо? Споделете го, това е най-добрият метод да се компенсира отрицателното впечатление.
Той не се помръдна.
Тя чакаше. Постепенно държанието му й се стори зловещо. Той реагираше по начин, който противоречеше на очакванията й. Считала бе, че психическата му устойчивост е в състояние да се справи с всякакви натоварвания. От Йона ли бе толкова разочарован? Или едва сега се проявяваше реакцията от напрежението в резервата на аслотите?
Лука се отдели от стената, където бе стояла със скръстени ръце, и седна в креслото в близост до него.
— Искате ли един феликс? — попита тя. — Или предпочитате хеписпот?
Асмо вдигна глава.
— Благодаря, нищо ми няма. Нуждая се само от няколко минути покой, за да се справя с чувствата си. Така съм свикнал, това бе подготовката за първия тест по космическа годност.
Лука стана и закрачи напред и назад из стаята.
— Вие твърдяхте, че произхождате от чужда планета. До този миг го считах за изключено. Сега у мене, противно на разума, се събужда подозрението, че във вашите твърдения може би се крие зрънце истина.
Той я изгледа слисан.
— Какво ви навежда на тези мисли?
— Тестът по космическа годност. Мимоходом споменавате думата, значи ви е близка. От друга страна, е установено, че ние, дафотилите, не можем да предприемаме космически полети. Наблюдателните станции на луните на Астилот са заети само от зермати. Не зная какво повече да мисля по този въпрос.
— Може да ми вярвате, Лука, аз не черпя сведения за миналото си просто от въздуха. Споменът расте
