— До целия персонал — зачете Морган. — Както ви е добре известно, напоследък бизнесът запада до тревожни размери. До такива тревожни размери запада, че вече е достигнал състояние, в което бизнес изобщо няма. Подобно състояние на изобщо липсващ бизнес не е състояние, водещо бизнеса на добро по отношение на възможностите за печалба и разширението му. Подобно състояние на изобщо липсващ бизнес по-скоро е водещо до плъзгане по наклонената плоскост към банкрут и посещение на съдия-изпълнителя. Ето защо се поканвате да присъствате на събрание в моя офис в 3 часа следобед, за да обсъдим нещата. Това събрание ще се проведе в 3 часа следобед в моя офис и вие сте поканени да присъствате с цел да… — Морган млъкна.
— Да? — подкани Ръсел.
— Ами нататък все така си кара.
— Същото ли е, каквото сме получили и ние, Франк?
Франк вдигна рамене.
— Горе-долу.
— Всичките ще ни съкратят — въздъхна Морган.
— Не, не, не — заклати глава Франк. — Това е просто временен спад. В британската филмова индустрия се случват временни спадове. Нещата ще тръгнат. Спомням си как Ричард Атънбъро веднъж ми каза…
— Почти три часът е — обади се Морган.
— Странно — рече Франк. — „Почти три часът е, а пък аз съм фиркан, Франк — продължи той. — Що не ни хвърлиш до нас с твойта кола?“ Жена му беше много красива, тя за Майкъл Уинър ли се ожени?
Франк свали слушалката от вилката (за да създаде впечатление на онези, които звънят, че в „Емпориум“ кипи страхотен бизнес) и тримцата потътриха нозе към офиса на господин Фъджпакър.
Ръсел определено тътреше нозе — не му бе останало ни тичане, ни маршировка. Франк и без това по рождение си беше тътренозец, а Морган, на когото такива неща лесно му се удаваха, беше готов да се пробва и в тътренето на нозе.
Географски погледнато, разстоянието между приемната за клиенти и офиса на господин Фъджпакър беше малко над шест метра. Но поради проявеното при планирането на сградата въображение пътят беше доста криволичещ. Възлизаше на около пет минути тътрене на нозе.
И така, докато продължава това тътрене, може би е подходящ момент да ви предложа нещичко във връзка с „Фъджпакърс емпориум“, що се отнася до описанията. Както вече бе казано, той се намираше в една национализирана църква и, както също вече бе казано, в него се съдържаха много „чудеса“.
След като влезе през изящната готическа входна порта, посетителят ще се озове в уютен вестибюл с под, покрит с гледжосани плочки и стени от йоркски камък. Тук ви се предлага да опитате онова, което ви предстои. Отляво се намира уред за изтезания от около 1540 г. Върху него е разпънат восъчен манекен, а изваяното му лице изразява значителни неудобства. Няколко комплекта самурайски доспехи са окачени на стойки. Ред човешки скелети — на два от тях главите липсват — и един Далек.
Минаваме през вестибюла и стигаме до главната зала. Веднага в ума ни изниква думата „пещера“. Това не е дума, която обичайно свързваме с църковния интериор, но тук тя е съвсем уместна. От леко наклонения под до високите сводове пространството е разделено на многобройни равнища, конструирани от фино изработено ковано желязо. Сега в ума ни възниква и името „Ешер“ — невероятният художник, нарисувал всички онези чудесни картини със стълбища, които винаги водят наникъде, ала все пак се свързват едно с друго в безкрайна, слисваща ума продължителност. Галерии, подиуми, стълбища. И предмети. Предмети, провесени от тавана, стърчащи от пода, опънати между подиумите, струпани покрай пътечките и пътищата и прибрани по рафтове и сандъци, в чували и кутии.
Изобилстват препарираните зверове. Мечка, вкопчена в битка с тигър. Връхлитащ орел, сграбчил прасенце. Редица от павиани в одежди от времето на регентството, застанали мирно и изцъклили поглед. Наблюдава се изобилие и от образци в буркани. Високи стъкленици, много от които съдържащи препаратите на прочутия холандски анатом Фредерик Рюш, осигурявал куриози за колекцията на Петър Велики. Дали лицата, втренчени във вас, са истински? Били ли са някога човеци? Да, са и са били.
Целият човешки живот е тук, разгърнат във времето. Запазен във формалдехид. Ето тук болен бъбрек. Ето там разтеглено черво. Там пък — бял дроб с доста напреднала туморна гангрена. А тук — мозък, целият в…
— Пристигнахме — обяви Морган.
— Аз ще почукам — рече Франк. — Нали съм управител.
Тогава аз само ще си се цупя — додаде Морган. — Нали съм опаковчик.
— Аз съм агентът — обади се Ръсел. — Аз какво да правя?
— Ами предполагам, че просто трябва да си стоиш — отвърна Морган. — Но не чак пък толкова близо.
Франк извърши почукването.
— Влез — обади се хрипливият глас на господин Фъджпакър. — Това ще рече, да влязат онези, които са отвън. Аз съм вътре, ще рече, че съм онзи, който ви вика да влезете. Аз съм. Кой там?
— Ние сме — извика Франк.
— Звучи, сякаш сте един. Всичките ли почукахте?
— Аз почуках — извика Франк. — Аз съм управителят.
— О, това си ти, Франк. Влез тогава, ако вече не си вътре. А пък виждам, че не си. Влизай.
Морган подбели очи.
— Много пъти досега са ме уволнявали — рече той, — но това май ще е съвсем ново преживяване.
Влязоха.
Офисът на господин Фъджпакър се намираше в старата камбанария. Камбаните ги нямаше, но прилепите си бяха на място. Офисът не беше много голям, щото и камбанарията не беше много голяма. Имаше място за около четири ковчега в легнало положение — не че някой някога го беше пробвал. Но като нищо можеше да го направят, тъй като на долния етаж имаше сума ти ковчези, някои от които съдържаха оригиналните си обитатели.
Плакати развеселяваха стените на този мъничък офис. Филмови плакати. Филмови плакати от породата на петдесетте години: „Ние ядем свойте чеда“, „Аз бях младежка дамска чантичка“, „Кюлотите ми с три крачола ти ела и виж“, „Мистър Фелчър в града“ и други.
Всички филми до един бяха забранени. Всичките — продукции на Фъджпакър. А плакатите им до един бяха колекционерска рядкост.
Руините на един велик режисьор седяха зад посеченото му бюро. В ума ни отново възниква дума и тя е „грохнал“. Грохналостта не е за смях. Не и когато някога си бил млад и жизнен, пращящ от живот и мъжка сила. За късмет на Ърнест Фъджпакър грохналостта не му беше проблем. Той си беше грохнал открай време. И днес изглеждаше горе-долу така, както и преди четирийсет години. Недодялан. Общо взето беше плешив, общо взето — бледен, общо взето — хилав и хърбав и общо взето — грохнал. Очите му бяха слаби и сълзяха, а брадичка изобщо нямаше. Обаче имаше великолепни очила — с рогови рамки и стъкла, дебели към сантиметър. Те увеличаваха очите му дотолкова, че да изпълват рамките. Ръсел живееше в смъртен страх, че шефът му някой ден можеше да махне очилата си и да разкрие…
Нищо.
— Затворете вратата — изхриптя господин Фъджпакър.
Франк се помъчи да го направи, но тъй като и тримата вече бяха вътре и се бяха скупчили пред бюрото, това хич не беше лесна рябота.
Господин Фъджпакър огледа работната си сила, като разгледа всекиго поред с увеличените си очи. Думата е „зловещо“, ако е потрябвала на някого.
— Къде е Боби Бой? — попита господин Фъджпакър.
— В болнични — съобщи му Франк. — Проблеми със стомаха.
— Надявам се да е нещо заразно. Много обичам добрата болест. Тая ръка виждате ли я? — той протегна съсухрена лапа. — Ноктите ми падат. Докторът разправя, че трябва да ми я ампутират.
— Мили Боже! — възкликна Франк. — Кога?
— През 1958-а, копеле тъпо. Казах им, че тая ръка ще ме надживее. И него надживя. И наследника му. Каква е тая гадна воня?
