произнесе. Ще бъда там. И ти ще си там. Камионът ми ще е там. И косачката ми Алън ще е там. Ясно ли се изразих?
Саймън заклати енергично глава. С все сили опита да оголи зъби в усмивка. Но те усилено тракаха.
— Защото ако ти не си там и тях ги няма… — господин Хилсейвайс се наклони отвратително близо и прошепна в ухото на Саймън някои много конкретни подробности. Младежът едновременно подбели очи и кръстоса крака.
— Добро момче — каза градинарят и потупа Саймън по разтрепераното рамо. После се върна при халбата си с бира. Пресуши я и излезе.
Анди, който през цялото време на разговора не бе посмял да шукне, сега поднесе на Саймън бирата и фъстъците.
— Печени фъстъци, нали? — попита той.
— Имаш извънредно остър слух — отбеляза Саймън.
Оттук започна всичко.
Саймън трябваше просто да си изпие бирата и да се прибере у дома. Да бъде с трезва глава в съдбоносния за него ден.
Но не би.
Пресуши халбата и си поръча друга. Ще купи господин Хилсейвайс и цялото село. Ще стане местният скуайър. Такива неща си мислеше.
Към осем часа барът се напълни с посетители, а Саймън бе в много приповдигнато състояние на духа. От лявата му страна седеше Драскачът. Беше една от вечерите, когато не драскаше и както винаги в такива случаи, горчиво оплакваше съдбата си. Да гледа как много по-малко талантливи от него драскачи печелят милиони, докато той е принуден да влачи жалко съществувание, бе поносимо единствено посредством консумацията на големи количества алкохол.
Това ама наистина никак не интересуваше Саймън. Вниманието му беше привлечено от високата млада жена, която седеше от дясната му страна. Хубавица. И без компания. Въвлече я в разговор просто като проява на любезност.
— На това му викат кратковременна загуба на паметта — обясни той.
Хубавицата поклати красивата си глава.
— Сигурно ти е много трудно — каза тя през прозявка.
— Беше, до днес — отговори Саймън, който винаги бе обичал предизвикателствата. — Утре обаче трябва да получа значително наследство, което ще ме направи напълно независим във финансово отношение.
— Така ли? — каза хубавицата. — И кога научи това?
Някоя по-дребна душица би се хванала на тази уловка и би отговорила: „Ами, глей к’во съвпадение, точно днес следобед.“ Но не и Саймън. В края на краищата той играеше на собствен терен.
— Завещано ми е още от дете. Мога ли да ви предложа още едно питие?
— Няма да откажа водка с доматен сок. Впрочем, имаш прекрасни зъби.
Това беше началото на следващата фаза.
Хубавицата изпи още една чаша „Блъди Мери“, а после още една и още една. Саймън виждаше как кредитът на Реймънд взе да се стопява. Но забеляза също, че хубавицата започна все повече и повече да се „отваря“.
Макар и хубавица, не беше от приказливите. Ала Саймън беше експерт в играта на прелъстяване и с изтънчени ласкателства я изкуси да прояви своята мъдрост и съобразителност.
По едно време тя попита:
— Имаш ли кола отвън?
Саймън се престори, че гледа някакви бележки в портфейла си.
— Както изглежда, една от колите, които изпълнителният директор на фирмата ми използва за демонстрации, се намира на паркинга зад супермаркета. Защо питаш?
— Просто си помислих, че няма да е зле да отидем в нея и да се изчукаме.
Това беше началото на последната фаза.
Срещу онова, което беше останало от кредита на Реймънд, Саймън взе пиене за из път и двамата с хубавицата излязоха от кръчмата. Тръгнаха, хванати за ръце, към паркинга зад супермаркета. Хубавицата неистово се кикотеше. Същото правеше и Саймън, който беше пил много повече, отколкото бе възнамерявал. Докато прекосят паркинга и влязат в кабината на камиона, всеки носеше в ръка дрехите на другия.
След това започна едно ми ти бумкане, едно ми ти джасане… а бе не е за разправяне. Саймън беше на шофьорската седалка.
— Да, да, да — нареждаше хубавицата и изпълняваше сексуалната си гимнастика, като непрекъснато си удряше главата в покрива. — Да, да, да, ох, ах, ух-ух.
— Да — нареждаше и Саймън. — Бум-шака-бум.
И естествено това продължи с часове. От време на време спираха, за да сменят позата. Изпиха пиенето, което носеха със себе си, отвориха прозорците и запушиха. После отново се завърнаха към бурните си занимания.
— Няма да ме забравиш, когато забогатееш, нали? — попита хубавицата, като се възползва от един момент, когато устата й беше празна.
— Не, не, не — започна да я уверява Саймън, без да нарушава ритъма. — Ще се видим утре.
— Кога, кога, кога?
Саймън си пое дъх.
— В три и половина на главната улица. Тогава ще взема парите. Ще бъдат в брой. Ще те заведа да хапнеш нещо. Имам пред вид да хапнеш нещо друго. Не спирай. Не спирай. Не спирай. Бум ШАКА БУУУУУУУУУУУУМ!
Това беше краят на последната фаза. Защото, когато Саймън се събуди в девет часа на другата сутрин, установи, че е сам, че е гол и че е обект на зяпачески интерес от страна на много жени, тръгнали на пазар.
Освен това имаше ужасен махмурлук.
Стана и се помъкна към будката за залагания.
— Добро утро, Саймън — каза касиерът от Уелс господин Джоунс. — Да не би да си се загубил? Харесва ми новата ти шапка.
— Дойдох да заложа — отговори Саймън, като се хвана за главата, която беше без шапка, но го болеше.
— Да заложиш ли казваш? — слиса се касиерът. — Но ти никога не залагаш. Не съм чувал някога да си го правил, Нито пък съм те виждал.
— Е, сега ме виждаш. Сънувах сън, нали разбираш?
— А-а — поде касиерът, — сън значи? Настоятелно ти препоръчвам да не се съобразяваш с него. Моят съвет е да си отидеш на работа. Плати за скобата, с която са ти заключили колата, и си вземи обратно косачката Алън от Дългия Боб, който я открадна, видях го. Това е мъдър съвет. Вслушай се в него и си върви.
— Искам да направя залога си, ако нямаш нищо против.
— Правиш ужасна грешка.
— Слушай — каза Саймън. — Оценявам това, което казваш, но решението ми е окончателно. Ще заложа и точка.
— Троши си главата тогава.
— Така да бъде. — Саймън извади плика си и прочете имената на конете.
— И ти си сънувал, че тези четири коня ще спечелят?
— Да — каза Саймън, защото се беше спрял именно на тази лъжа.
— Ами че те всичките са безнадеждни аутсайдери.
— Тогава ще е още по-добре, когато спечелят.
