— Хайде, плащай му на това копеле и да се разкара — каза госпожа Джоунс.
— ДА!
Банката на Саймън беше само през шест магазина по-нататък. Дори и с двете тежки торби, чиито дръжки се бяха врязали в пръстите му, разстоянието никак не беше голямо.
Там обаче нямаше никой. Беше ден, в който се затваряше по-рано.
Притежателят на половин милион долара гледаше с недоумение голямата заключена врата на банката.
— По дяволите! — каза той. — Ох, по дяволите!
После каза:
— Мамка му!
Което прозвуча под съпровода на онова добре познато остро свирене на гуми, което винаги предвещава големи неприятности. Една кола рязко потегли от мястото, където беше паркирана на отсрещния тротоар. Беше стар модел ягуар — точно типът автомобил, ползващ се с горещото предпочитание от страна на криминалните елементи.
Колата не сви цивилизовано в близкото платно. Просто прекоси шосето и се качи от пътя на бордюра, преди Саймън да успее да повтори „мамка му“.
Той хукна като луд.
Но какви шансове имаше? Не много големи. Освен ако бензинът на ягуара внезапно не свършеше, разбира се. А той не свърши. Разбира се.
Колата мина по бордюра, като забърса новата кофа за боклук, купена с волни пожертвования, и смачка велосипеда на пощаджията. От бързото тичане гумените подметки на Саймън замирисаха на изгоряло.
Можеше да се получи страхотно преследване. По странични улици, по алеи с разлистени дървета. През полята. Можеха да преминат с трясък през много врати, да вдигнат суматоха от разхвърчали се пилета, да избегнат в последния миг челен удар с някой трактор. Изобщо неща от този род. Екшън.
В реалния живот обаче такива работи не стават. Саймън не успя да измине и пет крачки. Ягуарът го засече на входа на супермаркета. Не го удари силно. Само леко го бутна. Но това беше достатъчно. Професионална работа.
Вратите на колата се отвориха със замах. Отвътре наизскачаха маскирани мъже. Трима маскирани — до един бабайти. И с бухалки.
Имаше и една жена.
Тя не носеше маска.
Дори от мястото, където лежеше сега — с три ботуша, стъпили върху гърдите му, — Саймън забеляза, че е хубавица.
Приличаше на една позната хубавица.
Ами да, това беше снощната хубавица!
— Мамка му! — задави се Саймън. — Мамка му, мамка му, мамка му!
Хубавицата погледна надолу към него. Усмихваше се.
— Помниш ли ме? — попита го тя.
— Мамка му! — каза отново Саймън.
— Просто вземете парите — нареди хубавицата. — Не го наранявайте, ще бъде голяма загуба. Трябват ни само парите.
— Не! — простена Саймън. — Не, не, не!
— Да! — каза хубавицата. — Да, да, да! — Но този път тя не правеше сексуални гимнастики. Бе застанала неподвижно. И се усмихваше.
Тримата маскирани свалиха краката си от гърдите на Саймън и издърпаха торбите от ръцете му.
— Кои сте вие? — изпъшка Саймън. — Да не сте от ИРА?
— ИРА ли? — Хубавицата се разсмя. — Не сме от ИРА. Нашата организация е нещо много повече. Няма да го разбереш. Тези пари са нужни, за да финансират една мисия, съпроводена с безчет опасности. Необходими са, за да се вдигне оръжие срещу един зловещ противник. Трябват ни, за да се борим за каузата на справедливостта. Ти отдаваш парите си за онова, що е истинно и достойно. Саймън, З. В. Я. Р. те приветства.
Маскираните мъже изръкопляскаха. Един от тях извика:
— Добре казано, колега!
Странно, но не съществува никакво писмено свидетелство за това какво точно е отговорил Саймън.
10
Така. Трябва да знаете, че в Космоса времето протича по-различно, отколкото на Земята, и Реймънд все още се намираше на пиршеството в големия салон на парахода „Саламандър“. Бяха изминали само няколко мига, откакто беше изрекъл думите, за които, странно, не съществува никакво писмено свидетелство.
Пируващите бяха приключили с аплодисментите и отново се отдадоха на пируване. Професор Мерлин му наля още едно питие.
— Наостри уши, Реймънд, защото трябва да те осветля за едно-друго.
Реймънд отговори с едно пиянско:
— Хъ?
— Това едно-друго са неща, които е нужно да знаеш. Ще споделя с теб истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Онова, което ще чуеш, може да не ти хареса и може да предпочетеш да не го приемаш насериозно. Но отношението ти не ще отнеме на фактите тяхната достоверност.
— Хъ? — повтори Реймънд.
— Първо, с прискърбие трябва да ти съобщя, че не си пиян.
— Съм — захили се глупашки Реймънд. — Фиркан съм кат кирка.
— За съжаление не си. Разбираш ли, всички напитки, сервирани на тази маса, са безалкохолни. — Професорът изчака, докато казаното „попие“ в съзнанието на Реймънд.
Реймънд отново фокусира погледа си и превъзмогна чувството за виене на свят.
— О — каза той напълно трезво. — Представи си.
— Да, наистина трябва да си го представиш. — Професор Мерлин вдигна чашата си за наздравица. — Представям си обаче, че ти не можеш да си представиш какво е следващото нещо, което ще ти кажа.
— Ей това вече е изненада. — Реймънд взе чашата си, помириса съдържанието й, въздъхна и я постави обратно на масата.
— Седнал ли си удобно?
Реймънд тъжно кимна.
— Тогава опитай се да смелиш това, момко. Ще започна горе-долу от самото начало. Чувал ли си за Теорията на Симес за концентричните сфери и полярните отвори?
— Разбира се — каза Реймънд. — Кой не е чувал?
Професорът повдигна татуираната си вежда.
— Това опит за язвителна ирония ли е, или просто ми пробутваш опашата лъжа?
Реймънд сви рамене.
— Опасявам се, че просто ти пробутвам опашата лъжа.
— Дрън-дрън-та-пляс. — Професор Мерлин се намръщи и Реймънд с възхищение видя как краят на брадичката му докосна върха на носа му. — Ще се постарая да бъда колкото е възможно по-кратък. За да спестя мъките и на двама ни.
Реймънд лапна още един бонбон. След като не бе възможно да се напие, поне можеше да стане ама наистина тлъст.
— Капитан Джон Кливис Симес беше философ — каза шоуменът. — Той има теория за структурата на Земята. Смята, че планетата се състои от концентрични сфери, които са една в друга и имат отвори на полюсите, през които се осъществява връзката между тях. Дотук ясно ли е?
Реймънд млясна и кимна.
