Най-страхотното шоу в космоса

— Никога няма да си простя, когато не спечелят — каза господин Джоунс.

— Ето парите — подаде му ги Саймън. — Напиши ми квитанция, че съм заложил.

— Та това са сто лири, бе момче! — Господин Джоунс политна назад и за малко да падне от стола си. За щастие жена му, госпожа Джоунс, беше застанала с парцала и кофата точно зад него и го подхвана.

— Саймън, непослушнико — викна тя, докато разтриваше китките на съпруга си с одеколон, — как можа да го изплашиш така. Да му даваш сто лири наведнъж без никакво предупреждение. Ами че той е единственият представител на символичното етническо малцинство в Бремфийлд. Това си е направо расов тормоз.

— Вижте какво, просто го изправете на стола и го накарайте да ми напише квитанцията. Моля ви.

Госпожа Джоунс настани съпруга си на стола. Пъхна между пръстите му писалка и положи хладна длан на трескавото му чело.

— Ще плащаш ли такса? — попита Джоунс с разтреперан глас.

— Майната й на таксата — отговори Саймън.

Госпожа Джоунс се прекръсти.

— Господ и вси светии да са ни на помощ.

— Господи божичко! — Господин Джоунс клатеше глава, докато попълваше квитанцията на Саймън. Подаде му я през отвора в бронираното стъкло и прие двете банкноти от по петдесет лири. — Как се изписват 100 лири на касовия апарат? — попита той жена си.

* * *

Саймън се отдалечи от заложната будка. С пружинираща походка. Госпожа Джоунс го наблюдаваше иззад перденцата.

— Чао. И се цуни отзад — каза тя.

Господин Джоунс пък скочи от стола и заподскача из стаята със стиснати юмруци, като неспирно повтаряше:

— Ха така, ха така!

Саймън имаше достатъчно дребни пари да си купи сандвичи, бутилка бира и пакет цигари. След това напусна селото.

Чувстваше, че ще е по-благоразумно да влезе в някое неутрално пристанище, докато корабът на неговия късмет хвърли котва на главната улица. Така си и беше.

Знаеше една отдавна изоставена лесничейска колиба. Там на пода имаше удобен дюшек. На дюшека имаше две дълбоки вдлъбнатини. Бяха точно с размера на Саймъновите колена. Може би ходеше там да се моли, кой знае.

Ала днес той наистина се помоли в колибата. Молеше се, чакаше и се безпокоеше. Ами ако номерът не минеше? Ами ако конете не спечелеха? Беше дал цели сто лири. Сто лири! Номерът трябваше да мине. Беше сигурен в това. Беше сигурен също, че скоро ще бъде много богат.

Но от богатството го деляха още много часове. Много, много безкрайни часове.

До десет часа Саймън беше вече изял сандвичите, а до единадесет изпуши всичките си цигари. Наистина съжали, че не си беше пръснал парите по аспирин вместо по тях.

Опита се да подремне. Но не можа. Опита се да брои секундите. След това опита да брои летвите в колибата. По-късно опита да брои пироните, които бяха забити в тях. Зае се с лицеви опори. После с подскоци на място. Накрая се хвана за кънтящата от болки глава и притихна за известно време.

Измина цяла вечност, докато дойде моментът, в който стана и излезе от колибата.

Тъй като беше ден, в който всички приключваха работа по рано, главната улица беше пуста. Никой не забеляза как Саймън се запромъква по нея. Но това не му подейства успокоително. Докато стигне до будката за залозите, сърцето му биеше така, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Устата му беше суха като задника на някой скелет. А главата продължаваше да го цепи.

В атмосферата на заложната будка беше настъпила някаква неуловима промяна.

Не. „Неуловима“ не беше точната дума.

Господин Джоунс говореше по телефона. Крещеше, нещо на уелски. Тези, с които разговаряше, също му крещяха. Около будката се мотаеха няколко отбрани екземпляра селски старци. Носеха шапки от туид и жилетки, каквито обикновено човек получава на Коледа, след като премине определена възраст. При пристигането на Саймън двама от тях изръкопляскаха, а един килна назад шапката си и каза:

— Бог да те благослови, великолепни.

— ДА! — ликуваше вътрешно Саймън.

Господин Джоунс тресна телефонната слушалка, обърна се и видя чирака на градинаря.

— А-а-а-а-а-агх! — изтръгна се от него.

— Добър ден, господин Джоунс — поздрави Саймън. — Добър ден, госпожо Джоунс.

— А-а-а-а-а-агх! — изтръгна се от госпожа Джоунс, която се вкопчи в ръката на съпруга си.

— Някакъв проблем ли има? — осведоми се учтиво Саймън.

Господин Джоунс бе загубил дар слово.

— Ах ти, гадно копеле! — изруга жена му.

— Моля? — усмихна се Саймън, при което изкуствените му зъби блеснаха.

— Разорение! — господин Джоунс отново намери своя дар слово. — Ти направо ме разори бе, момче.

— Искате да кажете, че съм спечелил? — Саймън изобрази изненадата, която дълго беше репетирал.

— Спечелил? Дали си спечелил! Обра ни до шушка! Хиляди, хиляди и…

— Хиляди? — попита Саймън. — Боже, боже. Предполагам, че имате достатъчно пари, за да ми изплатите печалбата.

— Отидоха залозите, събирани цяла седмица — промърмори господин Джоунс. Саймън чу това.

— Извинете, не чух добре.

— Ще ти платя печалбата. Онези копелета от управлението казаха, че трябва да я изплатя.

— Копелета? — Саймън поклати глава. — За какви копелета става дума?

— Ами за такива като теб — каза господин Джоунс. — Богати копелета!

— Намирам промяната в отношението ви за изненадваща — каза Саймън, който не я намираше за изненадваща. — По-рано днес бяхте толкова загрижен да не би да си изгубя парите. Мислех, че късметът ми ще изпълни сърцето ви с радост.

Горната устна на госпожа Джоунс затрепери. Саймън взе да се тупа по джобовете.

— Къде ли съм сложил тази квитанция?

— Какво? — извика господин Джоунс.

— Мушнах я някъде. — Саймън взе да се тупа където завърне. — Не може да бъде, портфейлът ми! Къде ми е портфейлът?

— Да не си го загубил? — Господин Джоунс взе да потрива ръце.

— Откраднали са го! — извика Саймън, а на лицето му се изписа ужас.

— Боже, боже, колко жалко! — Джоунс заподскача на стола си. — Не мога да ти изплатя печалбата без квитанцията. Божичко, колко жалко. — Двамата с жена му се закискаха.

— Просто се пошегувах. — Саймън театрално измъкна портфейла си. — Сигурен бях, че това ще ви развесели.

— Ах ти, гадно ко…

— Тц, тц, тц. — Саймън ги заплаши с показалец. — Да не чувам повече такива приказки. — Той извади квитанцията и я мушна под отвора на бронираното стъкло. Джоунс посегна да я вземе. — Естествено, погрижих се да оставя при адвоката си едно ксерокопие от нея.

— Естествено — изръмжа Джоунс и сграбчи бележката.

— Пресметнал съм сумата, която ми се полага, до последното пени. Надявам се, че няма да съществува разминаване между моите и вашите изчисления.

Касиерът сви юмруци.