Скочи вътре, завъртя ключа за запалването и отпраши.
Но накъде?
Имаше предвид едно място. Една къща, сгушена в края на уличката-чието-име-никой-не-смееше-да- произнесе.
Къщата на Драскача.
Няколко души се стреснаха, когато Саймън профуча по главната улица, но не бяха много. Той намали скоростта и мина покрай някои магазини и фасади, които му навяха неприятни спомени. Ето ги.
Кръчмата „Бремфийлд Армс“, където за пръв път срещна сивчовците. Будката за залагания, където спечели своето богатство. Банката, която беше затворена и в която не можа да вложи парите си. Бордюрът, по който беше бягал с парите. Входът на супермаркета, където го бяха блъснали и където го бяха освободили от тежестта на богатството му.
Саймън потръпна. Какъв кошмар! Но реши, че сега не трябва да мисли за това. Щеше да е много хубаво, ако парите бяха в полицейската каса. Но да иска и това от Господ, вече беше прекалено много.
Тъй като сега беше божи воин, натоварен със свещена мисия, трябваше да се издигне над подобни неща.
Поне засега.
Божият воин прекара колата внимателно по кръговото движение, през което всички минават напряко, сви вдясно при голямата къща, която вечно е в ремонт, после се спусна надолу по улица „Крал Нептун“, мина покрай „Веселите градинари“, а след това се изкачи на хълма и сви вляво.
Ягуарът заподскача през дупките, за които никой не щеше да поеме отговорност, и когато мина покрай къщата на Реймънд, Саймън наведе глава, да не би случайно майката на Реймънд да го види през прозореца, очаквайки завръщането на блудния си син.
В дъното на уличката Саймън паркира колата край изоставената железопътна линия. Прибра ключовете в джоба си и остави вратата откъм страната на шофьора незаключена — в случай че му се наложеше да избяга с възможно най-голяма бързина.
След това взе да се промъква покрай високия плет, който закриваше къщичката на Драскача. Дали отпред нямаше някой полицай на пост? Саймън не мислеше, че има. И наистина нямаше.
Мина през вратата и тръгна по градинската пътека. Преди него вече бяха минали млекарят и вестникарчето. Саймън извади от пощенската кутия броя на „Бремфийлдски пратеник“ и го хвърли през плета. След което почука енергично на вратата.
Последва кратко мълчание, а след това се чуха стъпки.
— Кой е? — извика Драскачът.
— Пощальонът — отговори Саймън. — Трябва да се разпишете за една пратка. Препоръчано писмо. Мисля, че става въпрос за пари.
— О, чудесно. — Чу се звук от дърпане на резе, после вратата се открехна. Не много, веригата все още беше закачена. В пролуката се видя окото на Драскача.
— О, не! — викна той.
— О, да! — Последва кратка борба, но Саймън беше подложил здраво крака си на вратата.
— Имам пистолет — извика Драскачът и хукна да го търси.
Саймън отстъпи три крачки назад и блъсна вратата с рамо. Фактът, че в реалния живот този номер никога не минава, не го смути. Веригата се откъсна и Саймън влетя в хола. Сега добави едно зле ожулено рамо към дългия списък от повърхностни рани по тялото си.
— Назад или ще стрелям. — Драскачът беше по пижама, домашен халат и чехли. И наистина имаше пистолет.
„Как стана така — запита се Саймън, — че всеки в това идиотско селце има патлак с изключение на мен?“
— Просто нямам време за такива неща — Саймън изрита оръжието от ръцете на Драскача, наведе се, взе го от пода и го насочи срещу скимтящия писател. — Горе ръцете!
— Не — каза Драскачът. — Няма да ги вдигна.
— Защо?
— Защото не е зареден.
— А, такава ли била работата? — Саймън хвана патлака като палка. — Горе ръцете или ще почна да те млатя, докато те разкашкам. — Драскачът вдигна ръце. — Хайде в гостната.
Саймън го последва в гостната.
Вътре цареше пълен хаос. Масите бяха преобърнати. Навсякъде имаше разпръсната хартия. Купчината лъскави списания беше разхвърляна из цялата къща. Компютърът лежеше обърнат наопаки върху килима.
— Какво е ставало тук?
— Имах посещение от полицията.
— Значи и двамата сме имали. Но защо го направи? Нали ти казах, ако някой дойде и пита за мен, да му кажеш, че съм си отишъл вкъщи да си легна. Повторих ти го няколко пъти. А ти какво направи? Каза им, че съм отишъл при Дългия Боб. Защо?
Драскачът го гледаше с недоумение.
— Казах им, че си си отишъл вкъщи, но инспектор Смърт…
— С’Мърт — поправи го Саймън. — Решено е да не си губим времето за гегове с името му.
— Никой не ми е казвал.
— Няма значение. Продължавай.
— Ами, инспектор С’Мърт не ми повярва, когато му казах, че си си отишъл вкъщи. Започна да става много неприятен. И тъй като тъкмо пишех, че отиваш във фермата на Дългия Боб, реших да му го кажа. И той си отиде. А ти пък какво си правил във фермата на Дългия Боб?
— Няма значение. — Саймън седна на канапето, покрито с ужасната вълнена разноцветна покривка. — Кажи ми защо е разхвърлял така стаята ти?
— Не е той. Бяха другите полицаи, които пристигнаха по-късно. Те бяха цивилни.
— Какви цивилни полицаи? — Сега пък Саймън недоумяваше.
— Казаха, че са от някаква специална част. Видът им никак не ми допадна. Всички бяха облечени в сиво. С тесни лица. Дори бяха със сиви слънчеви очила.
— О, не. — Саймън се отпусна назад върху дивана.
— Познаваш ли ги? Мога ли да си сваля ръцете?
— Познавам ги. Да, разбира се, че можеш. Защо се опита да ми попречиш да вляза?
— Инспектор С’Мърт ми каза, че си психар.
— Ама не съм.
— А ти защо дойде тук?
— Трябва да видя ръкописа, върху който работиш. Трябва да знам какво ще се случи по-нататък. Много е важно.
— Не е у мен — каза Драскачът.
— Защо не е?
— Мъжете от специалната част го взеха.
—
— Казаха, че им трябва за веществено доказателство.
— Но ти знаеш кои са те в действителност.
— Изобщо не знам за какво говориш.
— Много добре знаеш. — Саймън се надигна и се приближи заплашително към Драскача. — Писал си за тях в шибаната си книга. Знаеш точно кои са и с какво се занимават.
— В книгата ми? — Драскачът отстъпи крачка назад. — Я чакай. Да не се опитваш да ми кажеш, че мъжете в сиво, които бяха тук снощи, са същите сивчовци, за които пиша? Глупости. Книгата ми е просто фантастика, плод на въображението. Да не си откачил?
— Да, и то много. — Саймън оголи красивите си зъби и пристъпи към Драскача. — Ти ме лъжеш.
— Не те лъжа. — Драскачът отстъпи назад и за малко не падна в камината. — Остави ме на мира.
— Искам да видя този ръкопис. — Саймън запретна ръкавите на ризата си и сви юмруци. — И то
