— Но никога не сте ме канили — Саймън направи обидена физиономия.
— Ти би ли се поканил, ако беше на наше място?
— Хммм — поколеба се Саймън. — Е, както и да е. Важното е, че и двамата сме на една и съща страна.
— Но аз все пак ще ти изкарам душицата, ако не ми върнеш Голямата Алън.
— Тя е у Дългия Боб.
— Това вярно ли е?
— Да пукна, ако не е вярно, ей на, честен кръст. — Саймън се прекръсти с надеждата първото да не стане. — Как се чувствате сега?
— Доста разнебитен. Искам да се изкъпя. Мисля обаче, че имам достатъчно сили да направя това, което трябва.
— Да се борим против Сатан-Кокошката и неговите последователи.
— Да унищожим Сатан-Кокошката и да разпръснем последователите му.
— Браво! — извика Саймън. — Естествено, аз имам много добре обмислен план как да се справим с тях, но… — Той се спря насред лъжата. — Много ще съм ви благодарен да чуя вашите намерения.
— Обзалагам се, че е така. — Господин Хилсейвайс се усмихна, нещо, което Саймън не беше виждал преди. Беше съвсем необичайно. И някак обезпокоително. — Ако искаш да унищожиш дявола, скрит в някой птичарник, и да спасиш човечеството — каза той, — един е начинът да го направиш.
— Да облечеш черни кожени дрехи и да възседнеш „Харли Дейвидсън“.
— Не — каза господин Хилсейвайс. — Трябва да отидеш там през нощта с тълпа селяни със запалени факли. Никога ли не си ходил на кино?
— Очевидно не съм гледал филмите, които сте гледал вие.
— Очевидно. Трябва да проведа няколко телефонни разговора. Ти завържи този тъпанар за камината и приготви нещо за закуска.
— Става — каза Саймън. — Всъщност, не става. Този тъпанар не трябва ли всъщност да пише какво ще стане по-нататък в книгата?
— От това, което успях да прочета,
—
— Преди да тръгнем на война — каза Реймънд, който беше седнал на челното място на масата, — дали няма да е по-добре да се опитаме да постигнем мир?
Артистите от цирка на професор Мерлин пак бяха насядали край великолепната маса в големия салон. Тя отново бе застлана с изпрана и колосана покривка и отрупана с най-отбрани ястия и напитки. Но никой не изглеждаше особено гладен. Артистите бяха изморени. Седяха прегърбени, с размазан грим. Реймънд огледа един по един цялата тъжна трупа.
— Кой гласува за мира? — попита той.
Никой не му отговори.
— Може би ще успеем да се споразумеем с жителите на Рай.
— Забрави това, мон ами. За тях ние нищо, просто Джорджовци за тяхна трапеза — каза мосю Ла Рош.
— Ами ако им кажем, че играта свърши? Ако уведомим хората на Земята какво става и кажем на онези от Рай, че земните жители знаят?
Професор Мерлин поклати глава.
— Променящите формата си жители на Рай държат властта на долния свят в свои ръце. Ще направят така, че никой да не ти повярва. А дори и да ти повярват, пак нищо не може да се направи.
— Я ми разкажи за тези същества, дето си променят формата. Да не би да притежават някакви магически способности?
— Притежават технологии, това е цялата работа. В това отношение са по-напреднали от вътрешната Земя.
— Искаш да кажеш, че използват нещо като холограми, така ли?
— Принципът, на който действат приспособленията им, е по-усъвършенствано изобретение. Някога и аз имах холографско устройство. Но един от тук присъстващите го счупи.
— Спомням си — каза Реймънд. — Нека обаче да си изясним едно нещо. Искаш да кажеш, че президентите, министър-председателите и другите на Земята са били подменени от тези усъвършенствани холограми?
— Точно така. Спомняш ли си как президентът Рейгън бе прострелян в сърцето, а въпреки това е жив. Как не се разрешава на никой да се докосва до английската кралица. Как държавните глави се ръкуват само с други държавни глави.
Реймънд не започна да изтъква очевидните недостатъци на тази теория.
— Но как го правят?
— Това са проекции, изпращани от горе, скъпо момче. В специално студио, което се намира на Рай, някой актьор играе например ролята на президента. Холографското му изображение, изработено до най- малки подробности с помощта на компютър, се излъчва към Земята. Движенията, които актьорът извършва, са същите като тези, които прави президентът на Земята.
Реймънд си почеса носа.
— Не виждам как тази работа би могла реално да функционира. Какво става например, когато президентът се качва в кола или самолет? Как става тази работа?
— Не знам, но става.
Реймънд поклати глава.
— А какво ще стане, ако някой изключи холограмите там горе, на Рай?
— На Земята ще настъпи хаос. — Професор Мерлин разпери ръце, отново ги събра, а след това ги мушна в джобовете си. — Всички световни лидери ще изчезнат за част от секундата.
— Е, това вече ми звучи добре. Обаче хаосът на Земята няма да попречи на запушването на отворите.
— Има само един начин да се спре всичко — каза мрачно (и заплашително) д-р Бактерия. — Трябва да се убие кралят. Това е.
— Звучи ми твърде войнствено.
— Мога да го направя само с едно ръкостискане. Да речем, синя пъпка. Или холера.
— Точно така — Реймънд се облегна на стола. — Но какво ще постигнем с това? Дори да го убием, а аз не съм склонен да убивам когото и да било, той вероятно ще бъде заменен от друг крал. Това няма да реши проблема. Не. Я почакай, може пък да го реши.
— Той има идея — професор Мерлин изръкопляска. — Виждате ли. Нали ви казах, че ще измисли нещо. Говори, захарче, думай, златно мое момче. Хайде да си сверим часовниците.
— Просто ми мина една мисъл. Ако тези суперусъвършенствани програми могат да заблудят хората на Земята, те могат да избудалкат и жителите на Рай, нали така?
— Могат да избудалкат всеки. Само не трябва да ги докосваш.
— А никой не се докосва до краля, нали?
— Никой.
— Ето на! — каза Реймънд.
— Какво „на“? — попита професор Мерлин.
— Ти пък сега!
— Моля?
Реймънд въздъхна.
— Да предположим, че стигнем до Земята и тайно видим сметката на краля или го отвлечем, или нещо подобно. После го заменяме с холограма. И тази холограма казва на хората си: „Нека не затваряме отворите на полюсите. Нека заживеем в мир с нашите братя от вътрешната Земя. Нека сложим началото на нов златен век на любов и разбирателство. Нека им предадем нашите познания и…“
