Най-страхотното шоу в космоса

веднага!

— Не е у мен. Ъъъргх!

Саймън беше стиснал Драскача за гърлото с едната ръка и вдигна другата, за да го удари.

— Сега ще те размажа — каза той. — Когато почувстваш, че си готов да споделиш с мен истината и всичко за твоето участие в тази работа, ми кажи и ще спра. Ясно ли се изразих? Ясно ли се изразих?

Но Драскачът май не слушаше. Погледът му беше прикован в нещо зад лявото рамо на Саймън. Очите му застрашително силно се изцъклиха и всеки момент щяха да напуснат орбитите си.

— Ясно ли се… — Саймън спря. В стаята нахлу отвратителна миризма. Беше му позната. С нея нахлу и ужасен студ.

Саймън отпусна хватката и бавно се обърна натам, накъдето гледаше Драскачът.

Там, на входа, в полусянката, стоеше нещо. Нещо голямо. Ама наистина голямо. Голямо и широкоплещесто, покрито с пера. И дяволски смърдеше.

Това ужасно нещо вдигна окървавен птичи крак, чиито закривени нокти държаха голяма, лъскава и леко охлузена книга.

— Мисля, че търсите това? — каза то с тежък, мрачен, сатанококоши глас.

21

— Какво си им казал? — изуми се професорът.

— Ами, трябваше да им кажа нещо. — Реймънд се отпусна на мекия диван. — Те ще са голяма работа в сражение. Но засега не можем да си позволим да разрушат кораба. Трябва да им пратиш храна. И каквото там имаш за пиене. Пусни им го с въже или с нещо друго.

— Тратататам. — Старецът вдигна перуката си и избърса праха от главата си. — И така, на работа. Пътуваме с пълна пара към Рай. Сподели сега с мен твоя план.

— Моят план? — Реймънд въздъхна. — Да нямаш предвид плана ми как да попреча на жителите на. Рай да запушат отворите на Земята при полюсите?

— Кристално ясно, мое скъпо захарче. „Отнасящото се до такива философски концепции като истина, необходимост, възможност и случайност. А сега изложи ми подробно плана си, братко.“

— Нямам никакъв план — каза Реймънд. — Както много добре ти е известно. Не знам нищо за Рай и нямам ни най-малка представа как можем да попречим на зловещите им намерения.

— Това вече е много обезкуражаваща новина. — Професорът направи много обезкуражена физиономия. — Мислех, че можем просто да си сверим часовниците, както го направихме последния път.

— Този път смятам, че не можем. — Реймънд поклати глава, като не остави никакво съмнение за мнението си по този въпрос. — Предлагам всичките ти уникални артисти да се съберат около масата и тъй като ни заплашва още една голяма обща криза, да се опитаме да стъкмим някакъв план, както някога сте успели да стъкмите Зефир. — Споменавайки името й, Реймънд се натъжи, но за един мъж чувствата са си чувства, а дългът си е дълг. И прочие такива дивотии в стил „мачо“.

Професор Мерлин поглади брадичката си.

— В думите ти има мъдрост, но моите артисти са уморени.

— И аз съм уморен — каза Реймънд. — И съм с разбито сърце. Но съм готов да дам всичко от себе си. В Бремфийлд съм само водопроводчик. Чувал ли си някога светът да е бил спасяван от водопроводчик?

— Марио — каза професорът — и брат му Луиджи.

— Ще се направя, че не съм те чул.

— Съжалявам. — Професор Мерлин се изправи и коленете му изпукаха. — Добре. Тъй да бъде. Тук се слуша твойта воля. Да свикаме военен съвет. Ще пратя нещо за ядене на бунтарите долу и всички ще се съберем след половин час в големия салон. Как ти звучи това?

— Звучи ми добре — каза Реймънд. — Да започваме.

— Започвам да броя — каза режисьорът, — пет, четири, три, две, едно. Да започваме.

— Добър ден и здравейте! — Чакалоглавият в шикозния смокинг се ухили и показа два реда равни зъби. — Тук е Хъмфри Гогмагог. Предаваме на живо от Двореца на небесните удоволствия. За мен е голяма чест и привилегия да ви представя един човек, който няма нужда от представяне. Нашият любим владетел, човекът, когото боготворим и уважаваме, Негово Великолепие, Негово Сиятелство, самият рожденик. Нека чуем Великия херцог…

Пляс-пляс-пляс — чу се от машината за изкуствен смях и аплодисменти. Пляс-пляс-пляс плюс възторжени викове.

Онези жители на Фогърти, които не бяха прогонени от домовете си от развихрилия се над града ад, а гледаха на живо телевизионното предаване, станаха да изключат телевизора и да си направят чай.

— Не изключвайте! — викна Хъмфри. — Това е предаване от световно значение и засяга всички лично. Негово кралско височество…

— Благодаря ти, Хъмфри. — Голямото месесто лице запълни екрана. — Добри хора — усмихна се той, — говоря ви днес, на този специален празник по случай рождения ми ден, не за да ви благодаря за хилядите картички и послания с благопожелания към мен…

— Защото тлъстото копеле не е получило нито една — прошепна Хъмфри в ухото на оператора.

— …а защото с голямо съжаление трябва да обявя, че въвеждам извънредно положение в световен мащаб. Днес нашата столица беше вероломно нападната и подпалена. Сигурно сте видели всичко на телевизионните си екрани. Нашите храбри огнеборци не можаха да овладеят пожара…

— Защото им даде почивен ден, простак такъв — прошепна Хъмфри.

— Хиляди хора се разбягаха в ужас. Домовете и работните им места бяха разрушени. Трагедия. Истинска трагедия. — От специалните тубички, изкусно закрепени за слепоочията на Великия херцог, се отцедиха няколко сълзи, които се стекоха по бузите му. — Сърцето ми се къса.

— Как пък не — прошепна Хъмфри.

— Това е кошмарът, от който всички тайно се страхувахме: непредизвикано с нищо нападение от страна на жителите на Рай. От страна на тази войнствена и тиранична раса, под чието владичество изнемогваме години наред.

— Намерил се кой да го каже.

— Аз самият — каза Великият херцог — произхождам от Рай. Но не съм като тях. Аз съм един от вас и съм се борил непрестанно за независимостта на Сатурн. Но и тук, както на Уран и Марс, вероломните жители на Рай разпространиха своята култура, своите стоки и своя език.

Жалко, че Реймънд не можеше да чуе това. То би му обяснило много неща.

— Ние внасяме техните стоки, те доминират нашата икономика, а сега искат и да ни унищожат. Нима ще стоим безучастно и ще ги гледаме как го правят? Нима ще гледаме безпомощно как изгарят красивите ни градове? Или ще отвърнем на удара с удар? Нека вдигнем оръжие срещу зловещия тиранин. Нека го унищожим.

— Може ли това да бъде претекстът, който той години наред чака, за да се нахвърли срещу омразния си брат? — прошепна Хъмфри. — Или просто започвам да ставам много циничен.

— Моят собствен брат — Великият херцог пророни още няколко фалшиви сълзи, — моят собствен тризнак, крал Еди от Раи. Ще попитате: как такъв миролюбив и добродушен като мече човек като мен може да вдигне ръка срещу собствената си плът и кръв? С голямо прискърбие, ето как. Брат ми ни използваше и злоупотребяваше с нас и ние повече няма да търпим. Нареждам да започне пълна мобилизация. Заповядвам войската да се приведе в състояние на пълна бойна готовност, а военновъздушните сили — в готовност за нападение. Тръгваме срещу Рай. Ние сме във война. Да живее Сатурн! — Великият херцог вдигна огромния си юмрук. — Благодаря ви.

— Край — каза водещият. — Пускай националния химн.

Големият дебел Велик херцог избърса изкуствените сълзи от лицето си.

— Мисля, че мина много добре. Какво ще кажеш, Хъмфри?

„Щом като искаш да те будалкам…“ — каза си чакалоглавият, а на глас изрече: