— Извинете ме, но аз ще взема да похапна малко — каза г-н Аквафагоцит. — Някой да иска суши?
Професор Мерлин се ухили до уши.
— Триста дяволи! Реймънд е прав. Планът му е рожба на вдъхновението.
— Да, но трябва все пак да се доберем до краля.
Професорът се замисли върху това.
— Би могъл да отидеш сам през нощта — предложи той.
— Не — каза Реймънд.
— Тогава вземи със себе си и д-р Бактерия.
— Не — каза д-р Бактерия.
— Тогава вземи онези двеста воини.
— Не — каза Реймънд. — Но мисля, че знам какво трябва да направим.
— Това никак не ме изненадва, славни богатирю.
— Ще дадете представление.
— Ще дадем какво?
— Ами, представление. Като това, което изнесохте пред Великия херцог. Можете да предложите да играете пред краля. — Реймънд се усмихна. — Той би трябвало да има рожден ден тия дни, не мислите ли?
— Аха — каза мрачно професорът.
22
В Бремфийлд цареше оживление. Беше вече десет и половина и кръчмите бяха отворени.
Във „Веселите градинари“ беше фрашкано с народ. Но днес тук не се бяха събрали обикновените сутрешни пройдохи, а представители на националната преса. Анди имаше много работа зад тезгяха и думата „Чудесно“ почти не слизаше от устата му. Фактът, че неизвестна терористична група беше освободила Касапина от Бремфийлд, бе придал на случая невероятна пикантност. Блюстителите на морала се нахвърляха да интервюират всеки, който си падаше по психиката на психаря.
Броят на подобните личности значително набъбна от наличието на цял харем кокетки, които бяха чели, че журналистиката се прави с тлъсти чекове, и горяха от желание да продадат на пресата едно-две сензационни заглавия, най-популярното измежду които беше: „Саймън такъв, какъвто го познавах — спомени на годеницата му, която го обичаше“.
Непрекъснато се вдигаха и се сваляха чаши, чуваха се наздравици, а чекмеджето на касовия апарат постоянно тракаше.
— В бара бяхме само двамата — разказваше Пол на един репортер с бележник в ръка. — Само аз и Касапина. Атмосферата беше толкова сгъстена, че можеше да се реже с нож. Аз осведомих полицията за местонахождението му. И мисля, че най-голямата заслуга за залавянето му е моя. Между другото, познавате ли човека, който ви съставя кръстословиците?
— Ами, да — споделяше обинтованият полицай Дерек с един друг репортер с бележник в ръка. — Бяха шестима въоръжени мъже. Не, не шестима съоръжени, а шестима въоръжени мъже. Съпротивлявах се отчаяно, но някой ме удари и загубих съзнание, а през това време са го освободили. Предложение да бъда награден за храброст ли? Да, говори се за нещо такова. Някаква монахиня да е бягала с терористите ли? Не, не съм виждал никаква монахиня.
В „Бремфийлд Армс“ атмосферата беше по-спокойна. Но тъй като ставаше въпрос за „Бремфийлд Армс“, все пак най-добре беше атмосферата там да се измерва с уреди за дълбочинно проучване или каквито са там океаноложките им еквиваленти.
Черният Джек се беше сгушил зад тезгяха си, а в едно отдалечено мръсно ъгълче на бара двама мъже в сиво се бяха надвесили над куп листове, напечатани на машина.
— Нали ти казах — започна сивчовец номер две, — знаех си, че онова копеле лъже за кратковременната загуба на паметта. Прави бяхме да го държим под наблюдение. От това тук се вижда, че се е захванал да пише шибаните си мемоари.
Сивчовец номер три скръцна със сивите си зъби.
— Според написаното тук той бил на землището, когато Абдула отмъкна другия дебил. Много ми допада и онази част, в която се казва, че те е изритал от дома си.
—
— Е, да. Ами останалото? Какво ще кажеш за приключенията на Реймънд? Това би трябвало да е литературна измислица, нали?
Сивчовец номер две не беше много сигурен.
— Но тук е казано всичко. За Рай и така нататък. Не се опитвай да ми кажеш, че той просто си е измислил
— Я си затваряй устата — каза сивчовец номер три. — Тлъстото копеле там ни подслушва.
— Не ми харесва тази работа. Още не са ни платили, а и не искам да ме оставят да умра тук.
— Затваряй си устата! Скоро ще разберем всичко. Сивчовец номер едно отиде да се обади по телефона на шефа ни от Рай. Той ще разбере каква е истината.
—
— Тук не е посочено. А, ето го и него.
Сивчовец номер едно доплува през полумрака до безименните си приятели и седна при тях.
— Какво става? — попита сивчовец номер две.
— Не знам. Не можах да се свържа с шефа. Включен е телефонният секретар и затова му оставих съобщение той да ни потърси.
— Това никак не ми харесва. — Сивчовец номер три беше недоволен. — Мисля, че са ни отписали, изоставили са ни. Това мисля аз.
— Не. — Сивчовец номер едно поклати сивата си глава. — Онези от Рай не биха ни погодили такъв номер. Те ни уважават. Ние сме лоялни служители. Ще продължим работата си. Трябва да се погрижим за този Саймън.
— Ами господин Килгор Филиз?
— Той не е важен. Опасният е онзи с изкуствените зъби. Премахнем ли го, работата ни е свършена.
— Да, но…
— Повярвайте ми — каза сивчовец номер едно. — Онези от Рай ще се погрижат за нас. Иначе името ми да не е сивчовец номер две.
— Името ми е Мойсей — каза слонът. — И ви казвам: освободете моя народ.
— Виж какво, уведомих Негово Величество за това — каза раболепният велможа. — Но точно сега той е много зает. Трябва да организира подготовката за война. Защо не се обадиш по-късно?
— Кажи на фараона — цитира Мойсей Стария завет, — че ако откаже да ги пусне, ще обсипя границите му с жаби. Изход, 8.2.
— С жаби? — попита велможата.
— С жаби.
— Добре, ще му предам. Но не мисля, че ще му хареса.
За разлика от предния ден сега инспектор С’Мърт не беше един щастлив човек. Предишната вечер се беше върнал със съзнанието, че не само беше арестувал един сериен убиец и си беше подсигурил шансове за повишение, но беше и прибрал мангизите на един сериен убиец и си беше подсигурил възможността да си купи кръчмичка някъде в провинцията, за да се оттегли преждевременно в пенсия. Но доволството му бе заличено от грубата и неочаквана вест, че маскирани въоръжени лица взривили участъка и освободили
