— Аха — каза Реймънд. — Виждам къде ми е грешката.
Пред тях се възправи голям крайбрежен град.
— Утопия — каза професор Мерлин.
— Утопия? Те са нарекли столицата си Утопия?
— Те са много интелигентни хора.
— Те са шайка копелдаци и аз ги мразя.
Ако Фогърти беше египетският Мемфис, то Утопия не беше. В града имаше нещо от Ню Йорк. Но Ню Йорк, проектиран от архитекта, създал Вавилонската кула.
Мащабите бяха поразителни. Изградени една над друга кули от жълт камък се извисяваха чак до облаците.
— Викат им зикурати — каза професорът. — На хиляди години са. Разбира се, всичко вътре е съвсем модерно. Ето, погледни натам — посочи старецът към майката на всички зикурати. — Това е кралският дворец.
— Да се приземя ли в задния му двор?
— Не, Реймънд. Мисля, че трябва да спазваме протокола. Приземи се в пристанището.
— О’кей, капитане. — Реймънд натисна кормилото. — Половин градус надолу и пристигаме:
Пристанищата навсякъде са си пристанища и пристанището и кейовете на Утопия приличаха много на тези на Фогърти.
Там бяха хвърлили котва великолепни кораби, които приличаха много на галерите на древния Рим, въпреки че изглеждаха като току-що построени. Бяха боядисани в най-различни цветове и от всяка страна имаха по два реда гребла.
— Това робски галери ли са? — попита Реймънд.
— Да. Не всеки Джорджовец отива в тенджерата.
— Какво? — Реймънд сви юмруци.
— Дръж кормилото с две ръце, кормчия!
— Копелета! — извика Реймънд.
— Прав си. Свий един градус вдясно и после малко надолу.
Кеят беше пълен с хора. Бяха ярко облечени и весели. Държаха се съвсем по човешки. Или поне като разклонение на човешкия род. Докато Реймънд приземяваше внимателно огромния кораб, професорът махаше на хората, а те му отговаряха.
— Тези са от Комитета по посрещанията — каза той. — Виждаш ли, Реймънд, където и да отиде циркът на професор Мерлин, навсякъде е посрещнат много радушно. Трала-лала-ли.
Реймънд повдигна едната си вежда. Старецът очевидно беше преодолял умората. Много е интересно какво може да направи ликуващата тълпа за самочувствието на човека.
А Реймънд промърмори под сурдинка:
— Канибалски педерасти! — и завъртя рязко кормилото вдясно, даде малко назад и дръпна ръчната спирачка.
„Саламандър“ се пльосна в пристанището, вдигайки голяма вълна, която се блъсна в кея и измокри краката на хората от Комитета по посрещанията.
— О, съжалявам — каза Реймънд, който изобщо не съжаляваше.
— Дрън-дрън ярина — каза професор Мерлин.
Реймънд намери бутона, с който се спускаше котвата, и го натисна. На кея засвири духова музика.
— Да си сверим ли часовниците? — попита професор Мерлин.
На едно друго място други хора си сверяваха часовниците. Това бяха часовниците по ръцете на хората от специалния полицейски отряд за бързо реагиране П. Р. Ъ. Ц. Вяха главно мъже. Някои от тях бяха изхвърлени от военноморските сили заради прекалена мъжественост. Носеха черни бронирани жилетки, черни шотландски полички и високи черни ботуши. Лицата им бяха загорели и изглеждаха толкова страховити, мъжествени и безкомпромисни, че дори и бялото на очите им беше черно. Носеха големокалибрени карабини с инфрачервени устройства за нощно виждане, а на коланите им бяха провесени големи ножове. Това бяха хора, които никой не би желал да срещне по тъмно. Нито пък когато и да било.
Тримата сивчовци също си сверяваха часовниците. Те все още се намираха в „Бремфийлд Армс“ и въпреки че сивчовец номер едно (който преди малко по погрешка се беше представил за сивчовец номер две) беше телефонирал няколко пъти на шефа си от Рай и беше отправял енергични молби да му се обадят, никой не се беше отзовал на тях и сега и тримата се канеха да си тръгват.
— А сега къде? — попита сивчовец номер две.
— У Гъзо — каза сивчовец номер едно.
— О, не си падам по анален секс.
— Не бе, отиваме в птицефермата на Гъзо. Доверете ми се, знам какво правя.
А в птицефермата на Гъзо Дългия Боб, който нямаше ръчен часовник, свери часовника в кухнята.
— Ще си сложим ли тогите? — попита той.
— Тогите ли? — попита Дейв Войнишката стойка, на чиито колене сега седеше хубавицата. — Не знаех, че ще трябва да носим тоги.
— Сам ги уших. — Дългият Боб отвори шкафа на кухнята, измъкна ги оттам и ги раздаде.
Хубавицата помириса своята с отвращение.
— Това са стари чували за фураж, зашити един за друг и боядисани в черно.
Дългият Боб показа украсения с пера петоъгълник, който беше изрисуван на гърдите.
— Изрисувах ги със светеща боя. Освен това за всеки от вас има и шлем с крила.
Тримата от групата „Римска свещ“ се спогледаха.
— Страхотно — казаха те.
— Къде е Дик? — попита Дългият Боб. — Направил съм една тога и за него и една по-малка за кучето.
— Мисля, че още е в бараката за инструментите — каза Кевин от „Римска свещ“.
— Добре, иди и го доведи. Трябва да сложи прътите, на които ще стоят пилетата по време на церемонията. Тази вечер ще се принесе кръвна жертва и ще започне новият световен ред. Да живее Сатан-Кокошката!
— Да живее Сатан-Кокошката! — извикаха всички.
До един пълни откачалки.
Повечето от хората на кея продължаваха да ръкомахат весело и да надават приветствени възгласи, въпреки че обувките им бяха мокри. Но те нямаше да видят големия парад. По старата озвучителна уредба прозвуча „Маршът на гладиаторите“ и артистите се струпаха на стълбата за пасажери, която беше спусната от палубата.
Реймънд тъжно ги наблюдаваше. Изглеждаха толкова крехки, сякаш и при най-лекото докосване щяха да се разпаднат. Може би всичко това не беше добра идея. Но трябваше да бъде направено. И артистите се стараеха. Те бяха воини и се държаха като такива.
От мястото си на наблюдение Реймънд видя как оркестърът долу се мъчеше да засвири „Маршът на гладиаторите“ в такт с уредбата на кораба и как ликуващата тълпа погълна трупата, когато тя слезе на кея.
И тогава видя войниците.
Бяха около дузина, облечени в униформи в червено и бяло.
Те изскочиха незнайно от къде и внезапно изпълниха пространството. Носеха страховити на вид оръжия и ги насочиха към професор Мерлин и актьорите му.
Ликуването спря, оркестърът — също. Озвучителната уредба на кораба сякаш се зарази от примера им и заглъхна, иглата се запъна в грамофонната плоча и зазвуча непрекъснато един и същ мотив. Отново и отново и отново.
