После и това спря.
Мъртвешка тишина.
— О, Господи! — Реймънд се сви на пода на рубката. Пак остана съвсем сам. Този път поне беше с дрехи, въпреки че не бяха негови, но беше съвсем сам. — Божичко, какво ще правя?
Той изпълзя до вратата и надникна през счупения прозорец.
Ликуващата тълпа се беше стопила. Цирковата трупа се отдалечаваше под ескорта на войниците. Други войници бяха заели позиции в началото на стълбата.
— Какво да правя?
Реймънд изпълзя до вратата от другата страна, отвори я безшумно и се измъкна на палубата. Да се хвърли през борда и да изплува на брега? Каза си, че не бива да го прави. Почти не знаеше да плува. Един от постоянните му кошмари беше, че се дави. Да изпълзи на кърмата и да се опита да скочи долу на кея? Но корабът беше много голям и беше много високо за скачане.
Реймънд се скри зад един шезлонг и пак погледна към трагичната сцена. Видя как един войник се провикна:
— По-бързо, върви по-бързо! — и после удари с приклада на пушката си професора между плещите.
Реймънд извърна лице и захапа кокалчето на пръста си.
Трябваше да направи нещо. И то веднага.
Нямаше избор. Взе един стар спасителен пояс и отново прилази до перилата.
Спускането беше много продължително. Водата вероятно беше много студена и много-много дълбока. А той не беше добър плувец. Освен това умираше от страх.
Сложи си пояса, пое дълбоко въздух, прочете една моряшка молитва за упокой на душата и скочи в морето.
24
Много неща, от които на човек може да му настръхне косата, май стават на забавен каданс. Например автомобилните катастрофи. Или когато някой стреля в теб. Или пък, както беше в случая с Реймънд, когато правиш почти сигурно смъртоносен скок през борда на презокеански лайнер.
По време на дългото падане надолу към водата краткият живот на Реймънд премина като на филмова лента в съзнанието му. Видя му се като низ от малки грешки, като всички неизбежно водеха до голямата. Миг преди да падне във водата, му дойде наум, че може би изобщо не трябваше да скача. Вместо това трябваше да освободи двестате привърженици на „Милуол“. Но вече беше твърде късно за това.
Прозвуча слаб, нечут от никого плясък и морето го погълна, покривайки го с вода.
Поясът беше много стар и от доста отдавна вече не можеше да се държи над водата. Вълните се плискаха в корпуса на „Саламандър“, в небето прелитаха чайки, а времето обещаваше да се запази хубаво.
Тази нощ в Бремфийлд беше тъмно като в рог. Във въздуха се усещаше миризмата на приближаваща се буря. Саймън включи електрическото фенерче на Драскача и освети изоставената железопътна линия. Той пазеше пръта с парцала, напоен с бензин, за друг момент, който се надяваше, че скоро ще настъпи.
— Нужни са ни селяните с факли — прошепна Саймън в ухото на г-н Хилсейвайс. — Бандата на Дългия Боб има пушки.
— Видях те, че мушна пистолета на Драскача в джоба си.
— В него няма никакви патрони. — Саймън потрепери. — Трябваше да ми позволите да погледна в книгата. Тогава щях да знам какво да правя.
— Чел съм книгата — прошепна г-н Хилсейвайс. — А освен това, когато правиш нещата, за които пише в нея, тя никога не е в теб. Така че по-добре ще е да ме следваш.
Саймън направи отчаяна физиономия в тъмното.
— Нямате ли чувството, че ни наблюдават?
Заклинателят, който освен различните други необичайни и неизвестни на Саймън способности можеше и да вижда в тъмното, каза:
— Не, въобразяваш си. — Той обаче наблюдаваше зорко с бухаловото си око фигурите, които виждаше съвсем ясно. Те се прокрадваха от храст на храст по изоставената железопътна линия. — Не спирай — прошепна той.
— Не спирай. — Професор Мерлин и неговата изпаднала в беда циркова трупа стигнаха до двореца на крал Еди.
И той беше зикурат. От жълт камък. Беше много голям, но сега няма време за повече подробности.
Пред парадния вход имаше бариера и малка будка за пазача. Оттам се показа един много голям пазач. Под мишницата си носеше папка.
— Стой! Кой е там? — викна той.
— Същите войници, които излязоха оттук преди половин час, глупако — отговори командващият офицер.
— Е, аз не съм ви видял да излизате. Току-що застъпих на пост.
— Водим тези затворници при краля. Ти пази портата и гледай никой да не минава през нея.
— Разбира се. — Часовоят извади пистолета си. — Назад! Никой да не минава!
— Никой с изключение на нас.
— Съжалявам, аз просто изпълнявам заповеди. А сега назад!
— Извинете — професор Мерлин поиска думата с вдигане на ръка. Много красива ръка. — Но ние не сме нито по пазачите, нито по геговете с папките. Реймънд е по тази част.
Пазачът погледна в папката си.
— О, да. Тук имам една сводка. Вие сигурно сте онази циркова трупа, която кралят се кани да измъчва до смърт за това, че е станала причина за война между Сатурн и Рай. Съобщението за тази война беше получено чрез телевизионния спътник преди няколко часа.
— Дъра-бъра-два-чадъра — каза професорът.
— Минавайте, приятели — подкани ги пазачът. — Приятно прекарване.
На кея времето все още беше хубаво, а Реймънд, комуто предстояха много задачи, включително и стълкновение с пазача в малката будка, излезе от забравата на удавник и установи, че вече не е във водата. Вълните го бяха изхвърлили на един бряг малко по-надолу.
Брегът беше хубав. Приличаше много на плажа в Маями. Имаше и много хора. Беше рожденият ден на краля, който беше обявен за почивен.
Любителите на слънцето зяпаха изхвърления на брега човек със сюртук. Изхвърленият на брега човек със сюртук се изправи и изцеди водата от панталоните си.
— Какво сте ме зяпнали? — попита ядосано той.
Любителите на слънцето отново легнаха да се пекат. Реймънд мина през плажа, изкачи се по каменните стъпала и излезе на крайбрежния булевард. Там спря за миг да си поеме дъх. Трябваше да отиде до двореца, където правилно предположи, че ще бъде отведена трупата. Но не му се вървеше. По булеварда се разхождаха добре облечени жители на Рай. Те вирваха носове, когато минаваха покрай Реймънд, но той не им обръщаше внимание. Трябваше му транспорт и интересът му беше привлечен от група младежи, събрали се около нещо на един паркинг.
Реймънд се приближи до тях и проточи врат над раменете им. Префърцунен млад човек, горе-долу колкото Реймънд, облечен от главата до петите в черна кожа, седеше небрежно и от време на време завърташе газта на един мотоциклет.
Беше „Харли Дейвидсън“.
Реймънд разбута тълпата и се качи на задната седалка.
— Уф! — каза префърцуненият младеж и се обърна. — Целият си мокър, човече. Оттегли се! Слез незабавно от мотора ми.
Реймънд мушна ръка в джоба на прогизналата си куртка и подпря с пръст гърба на младия човек.
