— Слушай — каза той с холивудски тон, — този мотор си го бива. А това е патлак. Хайде, карай!
В двореца на крал Еди цареше оживление. Но не кралят беше в основата му. Крал Еди беше гадняр. Всъщност доста по-голям гадняр от двамата си братя близнаци. Беше голям, дебел, стар, все още много си го биваше и т.н. Поклащаше се в големия си трон в една огромна зала, която плачеше да я опише човек, но това няма да стане. Кралят посочи с дебелия си, обсипан с пръстени пръст към падналата духом, но не и предала се актьорска трупа, която стоеше пред него.
— Значи вие сте циркът от Сатурн, който дойде да ме забавлява. — Хи-хи-хи. Ха-ха-ха.
Беше маниакален смях, какъвто можеха да имат само маниаците.
— Е хайде де, забавлявайте ме. Ха-ха-ха-ха!
Професорът ниско се поклони.
— Ако желаете забавление, сир, никой друг не ще може да Ви достави по-качествено забавление от нас. Позволете да Ви представя „Най-страхотното шоу в… на Сатурн“.
— О, да, непременно го представи — каза кралят. — Има няколко минути, докато моят раболепен слуга („слуга“ като понятие, различаващо се от „велможа“ и „лакей“) донесе инструментите за мъчение, с които вие ще забавлявате чудесно мен и моите придворни.
— Вашите придворни? — Професорът огледа огромната зала, която плачеше да бъде описана, но това няма да стане. — Мога ли да попитам какви придворни?
— Всъщност, всички имат почивен ден. Макар че горе в стаята имам една сладурана, която виси в кошница от тавана. Но не се безпокойте, войниците ми ще се посмеят, когато им разкажа, а аз ще ръкопляскам и ще се смея ето така — той започна да пляска с ръце: — ха-ха-ха, хо-хо-хо.
— Мога ли да попитам — каза д-р Бактерия, пристъпвайки напред, — дали Ваше величество ще ми разреши да целуна царствената му ръка?
— Не, разбира се, че няма да ти разреша.
— Е, хайде де, само лекичко. Няма да пускам език.
— Ти си направо отвратителен. За теб съм намислил нещо наистина ужасно. Може би един акумулатор и клемите му ще свършат работа. Къде ми е раболепният слуга?
— Тук съм, сир. — Един слуга, облечен в ярка ливрея, се появи, като буташе пред себе си количка, пълна с камшици, вериги, арабски примки и изкуствени пениси.
— О, чудничко! — каза професор Мерлин одобрително, — напомня ми за един уикенд, който някога прекарах в Лурд.
— Жаби! — писна раболепният велможа на Великия херцог (жаби, французи, Лурд… не, не, нямаме намерение да се гаврим с внуците на създателите на „Марсилезата“). — В двореца е пълно с жаби.
— С жаби? — извика Великият херцог, който също се беше оттеглил в спалнята си с една сладурана в провесена на въже въртяща се кошница. Преди това той беше изпратил значителни, макар и сформирани набързо военновъздушни сили на сигурна смърт и сега не искаше да изостава от братята си, които наистина знаеха как да се забавляват на рождените си дни. — Какви жаби? Да не си откачил?
— Те са навсякъде, сир. Ух! — Раболепният велможа измъкна от джоба на жилетката си една жаба и я хвърли на пода. — Това е работа на слона Мойсей. Той ви прокълна с жабешко нашествие.
— Много умно от негова страна. Съберете ги и ги пратете в кухнята. Най-обичам жабешки бутчета за чая.
— Но, сир, това е жабешко нашествие, и то само първото от много подобни. Слонът каза, че ако не пуснете народа му, ще последват и други, доста по-страшни — от скакалци, бълхи, въшки и други гадини.
— Не, няма да пусна животните да си вървят. Ще ги изям. Покани този слон в двореца. Ще изям и него.
— О, бедствие в двореца на фараона! — извика раболепният велможа и напусна спалнята.
— Та докъде бях стигнал? — попита Великият херцог.
— До висящата от тавана сладурана — каза жабата.
Султанът на Уран беше изоставил своята висяща от тавана сладурана и се беше преместил на четиримачтовия флагмански кораб от флотата на Уран. Сега тази флота се носеше в изпълненото с въздух космическо пространство към планетата Рай. Уран се състои главно от вода. Това обяснява защо тук се говори за флот, за флагмански кораб и за парахода „Саламандър“, както и за летяща морска звезда. Когато съберете парчетата от мозайката, всичко добива смисъл.
— Колко време ни остава до пристигането на Земята, раболепни лакею? — попита султанът раболепния лакей.
— Малко — отвърна лакеят, като погледна несинхронизирания си с никого ръчен часовник. — Съвсем малко. Обаче шайката на Великия херцог има преднина.
— Нашите кораби са по-големи.
— Да, защото те изобщо нямат флота. Имат военновъздушни сили.
— Според теб това дава ли им някакво превъзходство над нас?
— Нямам и най-малка представа, сир. Предполагам, че ако ни нападнат от небето, отговорът ще е „да“.
— Трябва да се постараем това да не стане. А къде е Големият Абдула?
Да, наистина, къде ли се дяна Големият Абдула? Къде е, с кого е и с какво се е захванал?
А и Реймънд. Той пък къде е?
Реймънд караше мотора „Харли Дейвидсън“. Сега не беше на задната седалка, а отпред. И беше облечен в черни кожени дрехи.
Префърцуненият млад мъж, на когото принадлежаха моторът и дрехите, седеше в канавката, наметнат с мократа куртка на Реймънд.
Той плачеше безутешно.
Реймънд се справяше твърде добре с големия мотоциклет. Караше само на първа, но с един „Харли Дейвидсън“ на първа скорост се развива голяма бързина и се чува страхотен рев. И се разкатава фамилията на двигателя.
Млади жени от Рай махаха на Реймънд, но той, знаейки какви са им навиците на хранене, не им отвръщаше.
Скоро стигна до двореца.
И до пазача в малката будка.
— Стой! Кой е там? — попита пазачът и вдигна папката. — Който и да си, не можеш да минеш.
Реймънд даде газ и връхлетя право върху него, събори го и мина през бариерата.
Неподходящо? Невъзпитано? Необмислено?
На Реймънд не му пукаше. Просто отгърмя по алеята към двореца.
Вътре кралят правеше демонстрация на инструментите си за мъчение (собственоръчно:).
— Това тук наистина е дяволска работа — каза той и се захили. — Разпъва всички крайници, а после с този малък банциг става нарязването. Навсякъде хвърчат кръв и гной. Чудесно! Има ли доброволци?
— Мога ли аз да опитам? — попита Дисекто.
Портата на двореца беше отворена. Реймънд паркира мотора отпред и влезе.
Застана в големия вестибюл и огледа мозаичния под, мраморните статуи, покрития с фрески таван и ламперията по стените, колоните в дорийски стил и онова нещо, което сега можете да видите на парадния вход на всеки дворец — магазина за сувенири. Реймънд отиде при тезгяха.
— Я гледай! Магазин — каза той.
Но там имаше табела „Затворено“. Реймънд се пресегна и си взе пътеводител и карта. Разтвори ги.
— Чакай сега да видя — започна да разучава той картата. — Голям салон, кралски покои, кухни, солариум, секретна стая за предаване на холографски изображения. А, да, ето я тъмницата. Така, надолу по
