Най-страхотното шоу в космоса

професора, когато се приземи, за да прибере него и хората му.

— А къде са пожарникарите?

— Имат почивен ден, сир. Нали обявихте национален празник?

Великият херцог закърши дебелите си, отрупани с пръстени пръсти.

— Остана ли нещо от военно-въздушните ни сили? — пожела да узнае той.

— Да, всички служащи, които ще се върнат утре, след като изтече почивният им ден.

— Господи! — Великият херцог стисна раболепния велможа за гушата. — Не мога да повярвам. Професорът унищожи цялата ми полиция, запали града ми…

— Открадна Джорджовците Ви, сир.

— Какво?

— Двеста сфери с Джорджовци, сир. Тези, които с такъв ищях се канехте да изядете.

— КАКВО?

— Откраднали ги от тържището и ги натоварили на кораба му.

— Това преля чашата! — Великият херцог се изправи на дебелите си като диреци крака и Колин отново се търкули на земята. — Той ще ми плати за това. Циркът му ще плати за това. Всички скапани жители на Рай ще платят за това. Грабвай телефона. Обади се на Хъмфри Гогмагог. Кажи му, че искам… не, че нареждам до половин час да напише кралско обръщение към нацията, към цялата планета. Разбра ли?

— Да, сир — отговори мазно мазникът.

— Добре, изчезвай тогава.

— Има само още една дреболия, сир.

— Каква е тя?

— Отвън има един слон.

— Слонът на цирка? Джъмбо, циркаджийският слон ли?

— Да, сир. Изглежда, циркаджиите са избягали, без да вземат животните си. Всички са още в двореца с изключение на слона. Той е отвън.

— Е, това все пак е нещо. Накарай готвача да заколи животните и да ги сготви за вечеря. Мисля, че от пуделите ще стане хубаво предястие.

— Слонът иска да разговаря с Вас точно по този въпрос, сир.

— Да разговаря с тен? Какви ги плещиш.

— Той може да говори, сир. Наистина. Чух го. И иска да освободите всички останали животни.

— Какво прави?

— Иска да пуснете останалите животни. Казва, че името му вече не е Джъмбо, а Мойсей. И иска да Ви „Пусни моя народ.“

„О, пусни, пусни моя народ.“

Реймънд бе посрещнат от този припев, докато слизаше по стълбите към трюма. Малкото прозорче, през което привържениците на „Милуол“ бяха изразили в рима мнението си за професор Мерлин, сега беше счупено. Обаче ръцете, които се бяха проврели през него, не можеха да достигнат резето отвън.

Реймънд пооправи копринената си вратовръзка и приглади кадифените си панталони. Тази работа нямаше да е лесна. От една страна, имаше проблем с имиджа. От друга страна, изобщо нямаше представа какво да каже на тези хора. Може би: „Здравейте момчета, никога няма да повярвате, ама бяхте отвлечени от една летяща морска звезда, която ви откара на Сатурн, за да ви продадат за пържоли, обаче бяхте освободени и сега се намирате на един параход от викторианската епоха, който пътува през космическото пространство, за да се бори срещу хората от една друга Земя, която обхваща тази, в която живеете.“

„Как ли ще го възприемат?“ — запита се Реймънд.

Вероятно нямаше да го възприемат добре.

На една греда близо до вратата на трюма имаше окачен мегафон. Реймънд правилно заключи, че това е средство за комуникация с войнствените затворници в трюма.

Обърна го откъм края, през който се говореше, и духна в него.

В товарния отсек се разнесе пронизително изсвирване.

— Хъкм — каза Реймънд, докато се чудеше как да започне.

Професорът му беше предал информацията, получена от неговата „шпионска мрежа“, според която привържениците на „Милуол“ пътували в три автобуса за футболния мач на техния отбор срещу „Манчестър Юнайтед“, когато претърпели злополучната близка среща от третия вид.

Реймънд веднага бе съзрял очевидната опасност, съдържаща се в тези сведения. Но се надяваше останалите да не са толкова прозорливи…

— Хъкм.

Той пак се изкашля. Трябваше да им каже нещо. Как би постъпил Саймън в подобна ситуация? Може би така.

— Хъкм. Добър ден. Аз съм капитан Реймънд от параходната компания „Морска връзка“. Приветствам ви с добре дошли на борда на ферибота „Саламандър“, който пресича Ламанша. Надяваме се, че пътуването ще ви хареса. За съжаление, поради приближаващата буря трябва да държим здраво заключени вратите на трюма.

— Може би сте малко дезориентирани и се чудите как сте попаднали тук и защо сте без дрехи. — Реймънд замълча, докато търсеше някакво правдоподобно обяснение. — Бяхте упоени — каза той. — Ето защо. Докато сте пътували с автобусите към Манчестър, фенове на другия отбор са ви сипали ЛСД в пиенето. В бирата, ако сте пили бира. Или в цигарите. — Реймънд се замисли върху малко вероятната възможност някой от запалянковците на „Милоул“ да не е пил или да не е пушил по пътя за мача. — А може да са го пуснали през климатичната инсталация на автобусите.

— И така, вие пострадахте при това наистина неприятно пътуване и мениджърът на „Милуол“, господин… — Реймънд си нямаше представа кой е мениджърът на Милуол. — Господин… — той изимитира смущения от статично електричество — ви изпрати на пътуване до Франция на разноски на клуба, за да се възстановите.

— Дрехите ви бяха свалени за обеззаразяване и скоро ще ви бъдат върнати. Лекарят на компанията ви съветва да не продължавате да блъскате вратите с глави, защото може да получите токсичен шок и необратимо мозъчно увреждане. Скоро ще ви бъдат сервирани храна и напитки и се надяваме, че напълно безплатното ви пътуване до Франция ще ви хареса. Благодаря.

Реймънд закачи мегафона и сложи ухо до преградата.

Беше настъпило затишие.

Затишие пред буря.

Или пред друг някакъв катаклизъм.

Експлозията в полицейския участък разтърси по-голямата част от Бремфийлд. По-малката част изобщо не беше разтърсена.

Вдигна се много дим и прах, посипа се мазилка, алармената инсталация против пожар се включи и настъпи пълен хаос и суматоха.

Въоръжени мъже с чорапи на главите се втурнаха в участъка. На крака на единия от тях беше увиснало куче.

Върху главата на изправилия се сред развалините млад полицай се стовари жесток удар от приклад. Въоръжените взеха да отварят с ритници вратите, спуснаха се по коридорите и крещяха името на Саймън.

Но той не им отговаряше. Вече не беше в участъка, защото беше избрал свободата, промъквайки се през един страничен прозорец, който го отведе до паркинга.

Там имаше един автомобил, стар ягуар от онези, по които много си падат криминалните елементи в телевизионните детективски филми като „Суини“ например. А ключовете бяха у Саймън.

Как така?

Ами… ъъ… Той ги грабна от таблото за ключове в участъка, миг преди да скочи от прозореца. Ето така!

Саймън надникна в колата, за да се увери, че този път няма никой на задната седалка. Нямаше никой.