когато излезеш, млади човече?
— Няма начин — полицай Дерек енергично тръсна глава. — Не мога да ви оставя сама с този маниак.
— Защо? Изглежда ми съвсем безобиден. Опакован е като коледна пуйка.
— Той е носител на злото — каза полицаят.
— Ще те извикам, ако ми потрябваш. Върви си и Бог да те благослови.
— Добре тогава. — Полицай Дерек излезе от килията. Но преди това на минаване ритна Саймън в ребрата. — Викайте, ако ви потрябвам. Ще бъда отвън в коридора.
Тряс! — затръшна се вратата и щрак! — ключът щракна в ключалката.
Монахинята погледна към Саймън.
— Я се погледни — каза тя. — Това си заслужава да се види.
— Махнете ми тези каишки — прошепна младежът на пода. — Освободете ме.
— Да те освободя ли? — Монахинята ритна силно Саймън между краката.
— Ааааааааааааааааааааааагх! — отреагира Саймън.
— Ей ти там, затваряй си плювалника! — долетя гласът на полицая Дерек откъм коридора.
Монахинята отново ритна Саймън. Беше доста професионален ритник за една монахиня. Хубав и силен ритник. От хубав и млад крак. Кракът беше точно такъв, какъвто Саймън смяташе, че би трябвало да бъде един хубав, млад женски крак: обут в бяла, отворена на пръстите обувка с иглен 7-сантиметров ток.
— Лайза — простена Саймън, — ти ли си била? Престани да ме риташ.
— Копеле такова — Лайза го ритна още веднъж. — Изправи се на крака.
— За да ми удряш главички ли? Не, благодаря.
— За да те освободя.
— Добре. Да, моля, освободи ме.
Лайза помогна на изтощения младеж да се изправи на крака и започна да разкопчава ремъците на усмирителната риза.
— Значи ти видя светлината, така ли? — попита Саймън.
— Какви ги плещиш — Лайза разкопча ремъците.
— Божията светлина.
— Пиян ли си, или какво?
— Защо дойде тук? — попита Саймън.
— Прати ме Дългият Боб, разбира се.
— Дългият Боб ли? — Саймън се измъкна от усмирителната риза и я запрати на пода.
— Много ти отива този намордник.
Саймън го дръпна от лицето си и провери дали зъбите му са си на мястото. Бяха непокътнати. Но може би се нуждаеха от четка и паста.
— Значи Дългият Боб те изпрати.
— Разбира се, че той. Дик се появи във фермата около три часа сутринта. Каза, че полицията те арестувала. Въпреки че не можах да разбера защо все се хилеше. А кучето му имаше много изтощен вид.
Саймън потръпна.
— Носиш ли пистолет или нещо такова?
— Да не си луд? Дългият Боб ще взриви стената на полицейския участък.
— Така ли? — Саймън се погали по някои чувствителни телесни части. Повечето му телесни части бяха чувствителни.
— Какво искаш да кажеш с това „така ли?“. Нали си чел книгата от бъдещето. Знаеш какво ще последва.
— А, да. — Мозъкът на Саймън проработи. — Разбира се, че съм я чел.
— Добре. Но Дългият Боб иска да знае как, след като си знаел, че полицията ще дойде, си се оставил да те хванат.
— Не се и съмнявам, че иска да знае.
— Е, и?
— Ами… Така пише в книгата. Затова. Но аз не можех да го кажа на Дългия Боб. Както споменах и във фермата, той не трябва да го знае. Трябваше да зная само аз. Такъв е механизмът.
— В това има смисъл — каза Лайза.
„Ти си била по-голяма гъска, отколкото те смятах“ — помисли си Саймън. Но беше крайно озадачен. Къде ли беше книгата? У кого ли? Полицаят, който беше отишъл да претърси храсталака, каза, че я нямало там, но че имало много птичи пера и се носела ужасна воня. Затова Саймън беше предположил, че Сатан- Кокошката и неговите почитатели са я взели. Но очевидно не беше у тях.
Кой, по дяволите, може да я е взел?
Саймън си оправи косата. Лицето му изразяваше недоумение.
— Държиш се адски странно за човек, който би трябвало да знае какво ще се случи в бъдеще — каза Лайза.
Саймън я изгледа от главата до петите. Тази жена беше голямо разочарование за него. Да се присъедини към онези откачалки-сатанисти. Да се слага на Дейв Войнишката стойка. Наистина много го беше разочаровала. Бог би му позволил едно основателно малко отмъщение, нали?
— Всъщност — каза той, — съм малко дезориентиран. В книгата изрично е казано, цитирам: „Саймън и Лайза правеха любов в килията на участъка, когато връхлетя Дългият Боб“, а нямам часовник у себе си. Кога можем да го очакваме?
— След около пет минути.
— Тогава бързо си сваляй дрехите.
— На това му казват „монашески одежди“ — каза Лайза.
Саймън не отговори.
20
— Двеста привърженици на „Милуол“? — Реймънд изумено се отпусна назад в мекия диван. — И се бунтуват в трюма?
— И скандират — каза професорът.
— Скандират?
— О-ле, о-ле, о-ле, о-ле, ооооо-ле, оооо-ле.
— Божичко — каза Реймънд, — Божичко, Божичко, Господи Божичко.
— Истински воини. — Професорът козирува. — Мъжки момчета.
— Още ли са голи? — Тази мисъл никак не се хареса на Реймънд.
— Бяха.
— Ама вие ги облякохте, така ли?
— По-правилно е да се каже, че те се облякоха сами.
— С какво?
— С големия чисто нов камион от тържището. Разглобиха го на парчета и си направиха от тях брони.
— Не се учудвам.
— Много предприемчиви млади хора. Имат интересни татуировки. Обаче си падат малко бунтари. Счетох за благоразумно засега да бъдат заключени и да се сложат резетата върху капаците на всички люкове.
— Да, мисля, че добре си постъпил.
— Но изглежда, че те възнамеряват да ги разбият. Редуват се да блъскат капаците с глави. Чудя се дали не би отишъл долу да поговориш с тях. Обясни им как стоят нещата.
— Ти опита ли?
— Не. — Професорът поглади изразителната си брадичка. — Помахах им през едно от прозорчетата. Но ми се стори, че не държат много да се запознаем.
— Какво казаха?
