Най-страхотното шоу в космоса

— Започнаха да викат старо желязо, старо желязо, старо желязо, стаааааароо желязо, стааааааро желязо. Какво точно означава това?

— Лондонски диалект. Част от римуван възглас. Означава старо копито, тоест…

— Аха! — Професор Мерлин повдигна изящния си пръст. — Римуван възглас. Желязно копито се римува със старо корито. Някои имат навика да ме наричат така, но трябва да отбележа, че нямат никакво основание.

— Да, вероятно имат нещо такова предвид.

— О, жив да си, че ми обясни. Помислих си, че ме наричат „задник“, „мръсно копеле“ или нещо такова.

Реймънд отново се задави.

— И така, ти ще отидеш и ще поговориш с тях, нали?

— Ще отида. Но трябва да облека нещо. Да имаш някакви дрехи в синьо и бяло?

— Имам само един доста контешки сюртук с ревери от златно ламе, с цепнати ръкави и бяло дантелено жабо.

— Божичко — отново се завайка Реймънд. — Божичко, Божичко, Господи Божичко.

— Ох! — стенеше сладострастно Лайза. — Ох, ох, ох!

— Бум! — пригласяше й Саймън. — Бум-шака-бум.

— А! — стресна се полицаят Дерек. — Какво ли става там?

Погледна през малкото гадно прозорче и…

— Божичко — възкликна изумено. — Сега пък това копеле изнасилва монахиня.

Полицаят Дерек мушна с трепереща ръка ключа в ключалката и отвори вратата.

— Веднага престани. О, ти си престанал. Къде си?

— Тук съм.

Полицаят се обърна. Саймън блъсна силно вратата и тя тресна Дерек по челото.

— Ох — изохка той и се строполи на пода.

— Добър удар — каза Лайза и започна да си оправя одеждите. — А сега да тръгваме.

— А не — Саймън я хвана здраво за ръката. — Ти оставаш.

— Какво правиш? — Лайза започна да се дърпа. Саймън изви ръцете й на гърба и ги завърза с молитвената й броеница. (Те са много здрави.)

— Не прави това. Знаеш, че обичам да го правя само с връзки от мека кожа или хамут от пони.

— Съжалявам. — Саймън избегна ритника й и напъха в устата й онова нещо, което монахините носят около вратовете си. — Сега трябва да тръгвам. Но ти няма да дойдеш с мен.

— Гммммф ммммммф ммм — каза нещо Лайза.

— Лесно ти е на теб да говориш така. — Саймън се спря за миг да се полюбува на добре свършената работа. Завързана монахиня. Не е лошо. Има тръпка. Може би ще опита някога този номер с момичето, което работи в магазина за костюми под наем в Брайтън. Може би, някога в бъдещето.

— Ако изобщо имам такова. — Саймън излезе от килията, заключи вратата след себе си и се запромъква по коридора, а после нагоре по стълбите.

Горе при рецепцията имаше само един дежурен полицай. Беше си вдигнал краката върху бюрото и четеше съответстващия на деня брой на „Бремфийлдски пратеник“.

Саймън не беше виждал този полицай преди.

Ето как се развиха нещата:

— Добро утро, полицай — каза Саймън, като минаваше покрай него. — Почиваш, а?

Полицаят хвърли вестника и скочи на крака.

— Кой сте вие?

— Познаваш ли инспектор С’Мърт?

— Не. Прехвърлиха ме съвсем наскоро. Тук съм от тази сутрин. Не го познавам.

— Е, той стои пред теб. А сега си закопчай копчето и застани мирно.

— Аз… такова… — Полицаят си закопча копчето на куртката. — Не сте ли малко млад, за да сте инспектор?

— Сър — поправи го Саймън. — Не сте ли малко млад, за да сте инспектор, сър.

— Сър — каза полицаят.

— Не — каза Саймън. — Ключовете от сейфа у теб ли са?

— Да, сър.

— Тогава отвори го, момче.

— Мога ли да видя полицейската ви карта, сър?

— Много си старателен, момче. От теб ще стане добър полицай.

— И така, мога ли да я видя, сър?

— Тя е в сейфа, момче. Разпитвах много опасен престъпник. Всичките ми лични вещи са в сейфа. Пропуск. Полицейска карта. Пари.

— Да, сър. Добре, сър.

— Размърдай се тогава. Прекарах тежка нощ.

— Да, сър. — Новият полицаи извади ключовете от джоба си, отиде при сейфа и мушна един от тях в ключалката.

Саймън наблюдаваше как часовникът на стената отброява секундите.

— Действай по-бързо, момче.

— Да, сър. Ето. — Полицаят отвори вратата на касата.

Тя беше празна.

— По дяволите — каза Саймън. — Подяволитеподяволитеподяволите!

— Извинете, сър, но нищо не разбирам. — Той мина бързо покрай Саймън и грабна вестника. Там, на първа страница, отпечатано с големи букви, се мъдреше едно крещящо заглавие: ПОЛИЦИЯТА АРЕСТУВА КАСАПИНА ОТ БРЕМФИЙЛД.

А под крещящото заглавие имаше снимка на Саймън. Може би беше излязъл малко поразрошен, но си личеше, че е той. Бяха я изрязали от една обща фотография, окачена във „Веселите градинари“, на която беше отборът, спечелил купата по хвърляне на стрелички. Главният редактор на „Бремфийлдски пратеник“ беше платил на Анди сто лири за нея.

— Вие — извика младият полицай, — вие сте той.

— По дяволите. — Саймън прескочи бюрото.

Младият полицай извади палката си.

Саймън се спусна към вратата.

Полицаят хукна след него.

В този момент се чу едно силно БУУМ и двамата паднаха на земята.

Раболепният велможа падна на колене.

— Ваше Величество — взе да раболепничи той.

Негово кралско величество Великият херцог погледна с презрение надолу.

— Ти не си същият раболепен велможа, когото изпратих. Какво стана с него.

— Взривиха го, Ваше Величество.

— Кой, откаченият професор ли?

— Не, сир, един от Вашите хеликоптери.

— Тогава веднага ми донеси главите на екипажа.

— Целият екипаж е взривен, сир. От откачения професор, сир.

— Каква наглост. А къде е полицията?

— Повечето от полицаите са в болница, сир. На кея имаше много дим и изглежда, че в суматохата са се изпозастреляли помежду си.

— Да имаш да ми казваш още нещо?

— Голяма част от града е в пламъци. Пожарът избухна от редицата магазини, пометени от кораба на