— Не, не, чувствам се съвсем добре. — Реймънд с мъка се надигна от пода на рубката. — Къде сме?
През разбитите прозорци на кабината се виждаше черно нощно небе. По-черно от обикновено. И с повече звезди.
— Пак сме в космоса. — Професор Мерлин помогна на Реймънд да се изправи на крака. — Избягахме от Сатурн и сега държим курс към Земята.
— Брей — възкликна Реймънд, — значи успяхме!
—
—
Професор Мерлин поклати глава. Прашните, изпоцапани артисти се спогледаха един друг, но не казаха нищо.
— Къде е тя? — попита отново Реймънд.
Професор Мерлин разпери ръце:
— За жалост тя вече не е сред нас.
— Да не сме я оставили на онази планета? Трябва веднага да се върнем, за да я намерим.
— Не можем да я намерим, Реймънд. Тя си отиде.
— Да не е мъртва? Да не искаш да кажеш, че е мъртва? Тя не е мъртва. Каза ми, че не може да бъде убита.
— Тя е во веки загубена за нас, Реймънд. Запомни я с добро.
— Не — каза Реймънд, — не, не, не! Това не е вярно. Не!
— Реймънд, съжалявам.
— Не! — Очите на Реймънд се изпълниха със сълзи. — Тя не би могла просто да престане да съществува.
Професор Мерлин поклати тъжно глава.
— Не! — Реймънд задърпа кожения си костюм. — Виждаш ли това облекло? Тя го изфабрикува за мен с помощта на магия. Тя го направи. Ако вече не съществува, тогава това би трябвало… — Той млъкна. Коженият костюм започна да се свлича от раменете му. После стана на парцали, превърна се в прах и изчезна. Той отново остана сам. Един беден, зъзнещ, гол дебил.
— Нееееееееееееееееее!
— Ще ти изровя някакви дрехи. — Професор Мерлин прегърна Реймънд през треперещите рамене. Артистите извърнаха лица пред неговата голота и дадоха израз на собствената си мъка.
— Ела с мен сега и ще поговорим за това.
Професор Мерлин поведе Реймънд към един разкошен апартамент. Беше обзаведен разточително, пищно, изящно, великолепно. Меки дивани. Скъпи персийски килими. Мебели от орехово дърво. Позлатени какво ли не.
Техният старинен разкош не означаваше нищо за съкрушения мъж, който се отпусна сломен на един диван. Професор Мерлин му поднесе кристална чаша с някакъв алкохол.
— Тя не беше истинска, знаеш ли.
— За мен беше. — Реймънд отпи от чашата си.
— Тя изглеждаше така, както ти искаше да изглежда. Чувстваше каквото ти си представяше, че чувства.
— За какво повече би могъл да мечтае един мъж?
— Тя беше просто мечта. Нашата мечта.
Реймънд пресуши чашата си и я стовари върху масата.
— Тогава нека пак да помечтаем. Ако тя е плод на твоя магия, тогава ми я върни.
— Не мога. Аз наистина помогнах за нейното създаване. Но сега времето й е отминало.
— Нищо не разбирам. Как си я създал? Кажи ми как?
— Ние се молихме за нея.
— Какво?
— Беше преди много години, когато циркът беше пленен и откаран на Уран. Там ни чакаше казанът. Щяха да сготвят моите прекрасни артисти. Това не е обикновен цирк, Реймънд. Сигурно си го разбрал. Номерата на моите артисти са просто невъзможни за изпълнение. Ти например си чел за мосю Ла Рош. Мнозина са опитвали да повторят номера му. Но никой не е успял. Защото без магия, и то истинска магия, това не може да бъде направено.
— Значи всички вие се занимавате с черна магия? Черни магьосници?
— Не точно „черни“. Може би малко прошарени на слепоочията. Всеки от моите артисти е уникален. Талантът, който притежава, е неповторим. Безценен. Единствен по рода си. Ненадминат. Във времената на общата голяма криза всички обединихме талантите си и тя дойде при нас. Зефир дойде при нас. И ни освободи. А сега си отиде. Времето и отмина. Сега дойде твоето време.
— Моето време? Не ме гледай така. Аз нямам никакви магически способности. Нищичко си нямам. — Реймънд бе обзет от още по-силна мъка.
— Не съм съгласен. Ти си настоящето. Моето време и това на моя цирк изтече. Всички вече сме уморени. И нашият свят се умори от нас. Това е един уморен цирк. Уморен от магии.
— Ех — въздъхна Реймънд.
— Да, така е. Ти самият, за да се изправиш срещу врага и за да освободиш хората, пожела мотоциклет и страховита миникартечница. Ако бях на твое място, щях да поискам снежнобял кавалерийски кон и лъскав меч.
— Тогава полицията щеше да те застреля.
— Е, може би щях да поискам и магически щит — каза професорът. — Но ти разбираш какво искам да ти кажа. Ние изживяхме времето си. То вече отмина. Сега е твоето време. А нашите магии вече не са така убедителни. Мисля, че циркът ми ще спре да дава представления.
Тъжните нотки в гласа на стария човек накараха Реймънд да вдигне глава и да го погледне.
— Разбира се, че пак ще играете.
— Вече няма планета, на която бихме могли да играем. Няма такава освен Земята, а се опасявам, че и там вече не ще можем да играем.
— Пак ще играете — каза Реймънд. — При това на Земята.
— Опасявам се, че Земята е обречена.
— Така ли? Я се застреляй!
— Моля?
— Както и да е. — Реймънд се плесна по голите колене. — Твоята скръб е не по-малка от моята. Но не можем да се откажем, нали? На Земята живеят милиарди хора и скръбта ни е нищо в сравнение с това, което ще изпитат те, когато онези от Рай запушат отворите на полюсите и ги задушат. Долу имам семейство. Бих искал да те запозная с тях.
— За мен ще бъде голяма чест — професорът се поклони.
— Значи ще трябва да ги спасим, нали така?
— Тогава
— Ще направя всичко, което ми е по силите, въпреки че без Зефир… — Реймънд тъжно сви рамене.
— Знаех си, че не съм сбъркал с теб. — Професор Мерлин наля на Реймънд още едно голямо питие. Сипа и на себе си. — За твое здраве — каза той.
— За Земята, за магията и за цирка — Реймънд се спря. — И за Зефир!
— Ще пия за това — професор Мерлин пресуши чашата си. — А сега кажи ми какво значи да си привърженик на „Милуол“?
— Какво? — Реймънд се задави в чашата си и в носа му влезе алкохол. — Какво те кара да ми задаваш подобен въпрос, и то сега?
— Ами — професорът подръпна мустак, — изглежда, че в трюма на кораба имаме двеста запалянковци на „Милуол“ и те в момента се бунтуват.
— Бог да те благослови! — каза монахинята с типичния ирландски акцент на монахините от американските филми. Е, и от всички останали филми. — Би ли затворил вратата на килията зад себе си,