Най-страхотното шоу в космоса

един твой приятел да си побъбрите. Заловихме го, че обикаля около къщата на Драскача с пушка, за която няма разрешително. Не можехме да безпокоим ветеринаря в този късен час и затова трябваше да затворим и кучето му при него.“

След което изпадналият в наркотично опиянение Саймън беше хвърлен в килията. Увит като пашкул и безпомощен, оставен на грубата нежност на Дик Годолфин и неговия мелез.

— Ааааааааааааааааааааааагх!

Саймън направи опит да се измъкне от усмирителната риза. Кажете, че това не е вярно. Кажете, че е било само сън. Кажете, че не му бяха направили ТОВА.

Всичко друго, но не и ТОВА.

Но му го бяха направили.

Саймън се загледа през решетките на прозорчето.

В нежното синьо късче,
което затворниците наричат небе.

От Оскар Уайлд беше, нали? Волният, свободолюбив Оскар Уайлд…

— Ааааааааааааааааааааааагх! — отново извика той.

Гадното малко прозорче във вратата на килията рязко се отвори и в него се появи устата на полицая Дерек.

— Ей ти там, затваряй си проклетия плювалник!

— Пуснете ме да изляза! — изкрещя Саймън. — Трябва да си взема душ. Трябва да ме прегледа лекар. Сигурно трябва да ми бият инжекция против бяс. Аз съм заразен. Пуснете ме.

— Млъквай! — Гадното малко прозорче се затвори.

Саймън огледа с безумен поглед килията. Беше абсолютно сам. Бракониерът и кучето му бяха освободени. Инспектор С’Мърт сигурно лично беше пуснал Дик да си върви. Боже господи! Той сигурно е гледал, докато Дик и кучето му…

От Саймън се откъсна още едно:

— Ааааааааааааааааааааааагх!

Но никакво „Ааааааааааааааааааааааагх!“ нямаше да му помогне тук. Защото „Ааааааааааааааааааааааагх!“ беше нещо обичайно за места като това.

Никой нямаше да го измъкне, можеше да разчита само на себе си. Трябваше да се махне оттук. Точно сега. Веднага.

Трябваше да избяга. Да избяга и да оправи бъкиите.

Най-сетне Саймън бе разбрал, че вината за кашата, в която се беше забъркал, си беше лично негова.

Беше видял как най-добрият му приятел бива отвлечен в космоса от една летяща морска звезда. Беше срещнал мъжете в сиво и беше научил, че човешките същества редовно биват отвличани от Земята и че на тях гледат като на стока от пазара за хранителни продукти. Беше разбрал, че съществува мащабен заговор за прикриването на този факт.

След като бе научил тази ужасна тайна, в ръцете му беше попаднала книгата на бъдещето. „Най- страхотното шоу в Космоса“. Това беше книга, която — ако я беше използвал разумно — би могла да му помогне да разкрие пред света този кошмарен бизнес и да спаси живота на хиляди невинни жертви.

А какво бе направил той с нея?

Какво беше направил с нея той, копелдакът Саймън? Просто я бе използвал за лично облагодетелстване. Използва я, за да забогатее. И докъде го бе довела неговата алчност? Доведе го точно тук, ето къде го доведе!

Алчността му го накара да срещне Сатан-Кокошката, изчадието адово. Алчността му го прати право в лапите на Дългия Боб и на откачените му приятели-сатанисти. И беше изгубил всичко. Книгата. Парите. Приятелката си. И ДРУГОТО НЕЩО!

Та ето го сега. Лежи на пода на участъковата килия в усмирителна риза и с кожен намордник, принуден да прави фалшиви признания, че е серийният убиец с прозвището Касапина от Бремфийлд.

Без приятели, без надежда за спасение, прокълнат от всички. И за всичко си беше виновен сам.

Наистина трябваше да се махне оттук. Да се измъкне. Да оправи бъкиите. Веднага.

Някак.

Но как?

Саймън си спомни една книга за Худини, която някога беше чел и в която се разказваше как този, днес легендарен тип можел да се измъкне от заключен сейф само с помощта на един котешки мустак и на късче кристал. Дали пък номерът не беше съвсем различен?

Ами как се е справял с усмирителни ризи? О, за Худини усмирителните ризи били нищо работа. Просто разгрявка. Сиво ежедневие. Разказвал им е играта на усмирителните ризи.

Саймън се помъчи да се освободи от личната си усмирителна риза. Много здраво го бе привързала. За Саймън измъкването от нея не беше нищо работа. Нито просто разгрявка. Сиво ежедневие? Едва ли.

Той се отказа от борбата. Вероятно дизайнът на усмирителните ризи е бил подобрен в сравнение с обичайно използваните по времето на Великия илюзионист-ескейпист. А и откъде можеше да вземе котешки мустак по това време на денонощието?

Не, за да се измъкне оттук, му трябваше само едно нещо.

Чудо.

Може би си мислите, че чудеса не стават току-тъй.

Но това е Саймън, не забравяйте.

Той затвори очи.

„Мили боже — започна да се моли Саймън, — ужасно се извинявам, че те безпокоя. Никога преди не съм го правил, а и знам, че трябва да падна на колене. Но както виждаш, ако изобщо гледаш насам, в момента съм малко обездвижен.

Причината, поради която отнемам от ценното ти време, е, че снощи се срещнах лице в лице с дявола. И щом той е тук от плът и кръв, предполагам, че това, което Дългият Боб каза за приближаването на края на света, трябва да е вярно.

Така че бих искал да ти предложа моята помощ. Знам, че в миналото бях грешник, но много ще се радвам, ако ми позволиш оттук нататък да започна да правя добри и праведни неща.

И така, с Твоето височайше позволение, искам доброволно да вдигна меча на правдата срещу силите на мрака и да се хвърля в битката срещу Лукавия.

Опасявам се, че в тази битка ще бъда съвсем сам. Защото не зная на кого бих могъл да се доверя в това село.

Както и да е. Надявам се, че си ме чул, и ако е така и желаеш моята помощ, тогава кажи само една дума и аз съм твой во веки веков. Амин!

С обич: Саймън.“

Като каза това, Саймън легна по гръб и се приготви да чака. Всеки знае, че Всевишният не обича да му вадят душата. Ако Бог в своята безкрайна мъдрост реши да те привлече за своята свещена кауза, той ще те осведоми по своите неведоми пътища господни. Така си върши работата Всевишният.

Гадното малко прозорче в стоманената врата рязко се отвори.

— Имаш посетител — каза полицаят Дерек.

— Слава тебе, Господи! — каза Саймън. — Слава тебе, Господи!

— Добре се ориентираш, драги. Посетителката е монахиня.

— Цицина на Глава му не много голяма — каза мосю Ла Рош. — Мисля, бясно английско куче се оправи.

— Галон студена вода ще свърши работа — рече Аквафагоцит. — Да му се избълвам ли на главата?