— Така ли? — Инспектор С’Мърт оправи мазните кичури коса, които закриваха челото му. — Много любопитно. Не си спомням Саймън да е имал някакви пари, когато го претърсвахме, нали полицай?
— Не, сър шефе. — Полицаят, който имаше сестра, поклати глава. — Никакви пари не си спомням.
— Какво? — извика Саймън.
— А вие полицай, който нямате сестра, но сте виждал заповед за обиск, спомняте ли си да сме слагали едно малко състояние в банкноти от по двадесет лири в сейфа горе? — попита инспектор С’Мърт.
— Не, сър. — И този полицай поклати глава. — Спомням си, че намерихме един стар, опърпан портфейл, в който имаше медицинско удостоверение, за което вие ни казахте, че е важно доказателство. Но пари? Не, сър. Сигурно щях да си спомня, ако заподозреният имаше голяма сума пари в джобовете, всичките в банкноти от по двадесет лири, които да му конфискуваме при обиска, сър.
—
— Ето, виждаш ли? — Инспектор С’Мърт разпери ръце. — Няма
—
— Разбира се, когато те докарахме тук, ти беше пиян. Не си ли спомняш, че се провали при алкохолната проба? Не, сигурно не си спомняш. Особено с тази кратковременна загуба на паметта и така нататък.
—
— Да, ама можем. — По устните на инспектор С’Мърт заигра ехидна усмивка. — Мога да направя каквото си поискам. Ти си един маниакален убиец. На никой не му пука какво ще стане с теб и никой няма да повярва на теб вместо на мен.
— Не! — изкрещя Саймън. — Не, не, не!
— Започва да нервничи, сър шефе — каза полицаят, който възнамеряваше да похарчи част от новопридобитото богатство за скутер. — Да го фрасна ли с палката?
— Не, не е нужно. — Инспекторът продължи да се усмихва. — Знаеш ли какво. Защо не отидеш да доведеш полицейския лекар. Кажи му, че си имаме тук един, дето много буйства, затова да донесе голямата игла за подкожни инжекции.
— Не! — изхлипа Саймън.
— Да, сър шефе — каза полицаят. — А да му кажа ли да вземе и усмирителната риза?
— Добра идея, полицай.
— А да вземе ли кожения намордник?
— Не! — писна Саймън. — Не, не, не!
— Това също е много добра идея. А сега побързай. Касапина от Бремфийлд нещо много се пени в устата. Колкото по-скоро го озаптим и натъпчем с фенобарбитал, толкова по-спокойно ще спим в леглата си.
— Неееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее! — изрази мнението си Саймън.
— Бибиииииииииииииииииииииииип — Червената светлина се смени със зелена и колите отзад надуха клаксоните.
Реймънд се засуети със скоростите на големия, съвършено нов камион.
— Хайде, мърдай — каза Зефир. — Трябва да спазим уговорения с професора час. И да се махнем колкото се може по-скоро от тази планета.
Реймънд се съсредоточи, включи на първа и камионът потегли.
— На портала има пазач — каза той. — В ръцете си държи папка.
— Сега нямаме време за такива формалности. Прегази го.
— А, не. Няма.
— О, да. Ще го направиш. — Зефир хвана кормилото и камионът се устреми към пазача на портала пред кея.
Той хукна да се спасява, а колата прегази будката. Електрическият чайник, портативният телевизор, вентилаторът, чашите за чай, калориферът — всичко отиде.
— Копелета — изруга пазачът и измъкна мобифона си. — Свържете ме с полицията.
Тину-нину-нину-нину — чу се сирена от полицейска кола.
— Това му харесвам най-много на Сатурн — каза пазачът. — Винаги има някой полицай наоколо, когато ти потрябва.
— Чувам полицейски коли — простена Реймънд. — Мислиш ли, че стълбата на парахода ще издържи този огромен камион?
— Не — каза Зефир. — Но ти продължавай да караш.
— Хоп! Както си беше до него, в следващия миг вече я нямаше. Реймънд продължи да кара към стълбата, която като по чудо изведнъж бе подсилена със стоманени стълбове.
„Чудя се как ги прави тези работи“ — каза си Реймънд. Той мина на по-предна предавка, натисна клаксона, от който се разнесе „Бибиииип“, внимателно изкачи камиона по стълбата и се скри в търбуха на „Саламандър“. Чу се скърцане на зъбци и свистене на хидравлично устройство. Стълбата на парахода се вдигна и се прибра отстрани на борда.
Просто като фасул!
Реймънд изключи. Излезе от кабината. Изкачи се по стълбите и накрая се присъедини към Зефир на палубата.
— Успяхме, а? — той вдигна юмруци към небето, прегърна Вълшебната и я целуна. — Успяхме.
— Да, ние успяхме. — Зефир се измъкна от нежната прегръдка на Реймънд. — Но я погледни натам.
Реймънд погледна. По цялото протежение на кея се виждаше онова, на което му викат полицейско присъствие. Десетки и десетки черно-бели коли, съвсем прилични на американските от Земята. Полицаи тичаха насам-натам. Насочваха се картечници. Блъсканица, викове. Далечен шум на перки предизвести пристигането на три бойни хеликоптера.
— По дяволите — каза Реймънд. — Да се махаме оттук. Включвай устройството за излитане в Космоса, кажи магическите думи. Да отлитаме.
Зефир поклати глава.
— Не можем.
— Не можем ли? Какви ги говориш?
— Казвам, че не можем да напуснем планетата.
— Никак не ми е приятно да ти противореча. Но този път ще трябва да настоя да излетим. Къде е професорът?
— Там. — Зефир посочи отвъд кея към града. — Някъде там с цирка си. Те не се върнаха, Реймънд. Трябва да се е случило нещо ужасно.
18
Султанът на Уран беше гадняр. Не беше летяща морска звезда. Летящата морска звезда беше част от туземното население, покорено преди векове от жителите на Рай. Султанът беше от Рай. Беше голям и дебел. Много стар, но все още в страхотна форма. И страшно сприхав.
Беше единият от тримата братя, които — въпреки че се мразеха един друг, както могат да се мразят само братя, и не си бяха продумвали повече от двеста години — все още поделяха помежду си значителна част от междупланетното пространство.
Много би могло да се разказва за султана и за чудесата в неговия дворец. Но тук не му е мястото.
Големият, дебел, стар, сприхав човек, който все още беше в страхотна форма, крещеше разни неща в телефонната слушалка. Гневни неща. Неща като „Донеси ми главите им!“, „Върни ми кораба!“ и „Направи го незабавно, иначе яка ти гърбина, като се ядосам“. Ей такива неща.
— Слушам и се подчинявам — каза Големият Абдула и окачи обратно слушалката.
