— Бум-шака — викна Саймън. — Бум-шака-бум-бум-бум.
— Бум-бум-бум — повтори като ехо един глас от задната седалка.
Беше гласът на полицейския инспектор С’Мърт.
— Ааааагх! — извика Саймън и изви рязко волана. Направи пълен кръг.
— По-полека, сър. — Сложната прическа на инспектора се надвеси над рамото на Саймън. — Нали не искате да връхлетим върху някои невинни пешеходци. Впрочем, дали онова, което ме лъхна, не беше алкохол? Вие ли сте законният собственик на колата?
— Аз — отговори Саймън. — Аз… аз… аз…
— Бъдете така любезен да спрете при първия полицейски пост, който наближим, сър. Мисля, че този път няма къде да бягате.
17
— Мисля, че пристигнахме — каза Реймънд.
Така си и беше. Намираха се в сърцето на пирамидата. В склада.
Беше огромен — колкото футболно игрище и половина. С висок таван. С бетонни стени. Никак не беше приветлив. Във въздуха се носеха зловония и обстановката наистина беше гадна. Беше зловещо като в Дахау. Реймънд настръхна и падна духом.
Тук-там се виждаха клетки и колибки, но за щастие бяха празни. Имаше паркинг за камиони, на който въпросните возила бяха наредени в стройни редици — огромни и съвършено нови. Виждаха се и няколко подемни крана, няколко булдозера и нещо като малки джипове. Всички имаха много земен вид.
Имаше и стоянки. Дълги редици алуминиеви стоянки. Приличаха на кутиите за яйца по вратите на хладилниците. Но в уголемен размер. В тях бяха наредени сферите. Двеста сфери. Всяка съдържаше достоен за съжаление товар. Вътре имаше по едно съвършено голо човешко същество, свито на две и спящо.
— О, Господи! — Реймънд потрепери. — Това е отвратително. Наистина е отвратително. Не мога да се справя с тази работа.
— Я се стегни! — Зефир слезе от мотора. — След като си дошъл дотук, ще свършиш и останалото.
— Не мога — каза Реймънд с разтреперан глас и с патос.
— Разбира се, че можеш. И така. Какво искаш да направиш? Да строшиш тези сфери, за да освободиш хората в тях?
— НЕ! — Реймънд размаха ръце и падна от седалката на мотоциклета. — Не тук. Двеста голи човешки същества в състояние на шок. И през ум да не ти минава такова нещо. Трябва да ги оставим да си спят и да ги закараме някак на кораба, както са си в сферите. Там ще ги освободим. Внимателно. Един по един.
— Ти си истински хуманист, Реймънд.
— Благодаря. — Реймънд се надигна от пода и си изтупа дрехите. — Ами давай тогава — каза той.
— Какво да давам?
— Направи някоя от твоите магии. Превърни се в хеликоптер или нещо подобно и откарай всички хора до кораба.
— Не мога да направя това.
— Сега е мой ред да кажа: разбира се, че можеш. Не направи ли с магия този мотор?
— Да, направих го, но…
— Тогава можеш по същия начин да направиш и един голям камион, нещо като… — Реймънд посочи — онзи там? Има си специални стоянки за транспортиране на сфери.
Зефир погледна Реймънд, а Реймънд погледна Зефир.
— Да? — попита той. — Какво има?
Тя поклати красивата си глава.
— Можеш ли да караш голям камион?
— Мога — каза Реймънд и скръсти ръце.
— Например като онзи, който току-що посочи?
— Ако уредите в кабината са същите като на земните камиони, да.
— Ами тогава защо просто не отидеш и не го докараш тук, за да го използваме?
— О — каза Реймънд. — Да бе. Разбира се. О’кей.
Нямаше никой наоколо. Реймънд предположи, че всички са в отпуска по случай националния празник и сега или бяха в цирка, или наблюдаваха шоуто по телевизията. Реймънд се качи в кабината на огромния, съвършено нов камион, който имаше специални стоянки за транспортиране на сфери.
Вътре всичко беше точно като на всеки друг камион, който беше виждал. Защо ли беше така?
Реймънд разгледа волана. Точно в центъра му с печатни букви беше изписано: „АКМЕ, Завод за камиони, Рай“.
— Е, това обяснява нещата. — Ключовете бяха на таблото. Реймънд запали мотора и откара големия камион при Зефир. — Просто като фасул — каза той, като слизаше от кабината. — Нищо работа.
— Браво — каза Зефир. — А сега да побързаме и да натоварим тези хора.
— Ама внимателно. Гледай да не запушиш малките дупки под седалката.
— Ти си истински хуманист.
— Благодаря.
— Давай тогава — каза Зефир.
— Аз ли да давам? Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа: Реймънд, потърси някой да ни помогне. Ще ни отнеме часове, ако товарим само двамата.
— Но тук няма никой — каза Реймънд.
— Ами иди при пазача при портала. Поискай да ти бъде оказана помощ, знаеш как се правят тези работи.
— Добре.
Реймънд се отправи към входа на пирамидата. Обърна се веднъж-дваж, за да погледне Зефир. Беше наистина чудесна, като търкаляше внимателно сферите към камиона. Толкова силна. Толкова уверена в себе си. Но каква беше всъщност? Със сигурност не беше човек. Вълшебно същество може би? Сигурно беше родена от някаква магия. Реймънд и представа си нямаше.
Той продължи към портала.
Пазачът седеше в малката си будка. Реймънд виждаше тила му през задното прозорче. Беше си вдигнал краката на масата и се беше зазяпал в екрана на един портативен телевизор. Като приближи, Реймънд видя точно какво зяпаше пазачът.
Беше представлението на цирка на професор Мерлин.
Реймънд спря пред прозореца и надникна през рамото на пазача. Професорът беше в своята пълна манежна униформа. С белия цилиндър. С белия редингот. С белите ботуши за езда. В пълно бяло снаряжение. Плющеше с камшика си. Пуделите на Поли изпълняваха номера си. Странен номер. Бяха облечени като дами и благородници. Дамите имаха шапки с пера, а благородниците малки саби. Вървяха изправени на задните си крака. Танцуваха менует. Кланяха се и правеха реверанси. А онези от тях, които бяха на арфата и челото, със сигурност свиреха на инструментите.
— Шантава работа — прошепна Реймънд. — Опа, това пък какво е?
Картината изведнъж се смени. Появи се говорител с глава на чакал.
— Прекъсваме програмата — каза Хъмфри Гогмагог, защото това беше той, — за да прочетем извънредно съобщение. Преди двадесет минути нашето летящо око забелязало масово убийство в източния край на града. Централната компютърна система обработи снимките и отново първи с новината, този телевизионен канал ще ви покаже в най-добър контраст изображенията на двамата масови убийци.
На екрана се появиха един до друг два портрета. Бяха цветни и много ясни. Единият беше на Реймънд. А другият на Зефир.
Пазачът подскочи на стола си.
Реймънд не знаеше какво да прави.
Пазачът посегна към телефона.
Реймънд загриза кокалчето на пръста си.
