Най-страхотното шоу в космоса

— Ама ти още ли си тук? Ще пропуснеш телефонното обаждане.

— Благодаря. — Дейв стана и се накани да си върви.

— Сядай, Дейв — нареди му Дългият Боб. Дейв отново седна.

— Какво всъщност знаеш, Саймън? — попита птицефермерът.

— Ами всъщност всичко. Затова ти казвам, че действате напълно погрешно. Вие не трябва да се отнасяте грубо с мен и да ме заплашвате. Трябва да ме спечелите за вашата кауза. Така е написано в книгата. Ставам член на З. В. Я. Р., вземам всичките пари и ги залагам утре на конните състезания. И спечелвам милиони и милиони. Само така можете да си позволите да построите крепостта за Негово величество и да му купите телевизионната предавателна станция. Впрочем, в глава тридесет и втора има един пасаж, в който се разказва как телевизионната предавателна станция е обградена от една военна част. Р. О. Т. А. — мисля, че така се казваше. И аз спасявам Негово величество с…

— Стоп! — Дългият Боб захлупи ушите си с шепи. — Не трябва да ни разказваш всичко това сега. Все още не трябва да го знаем. Така не е правилно.

— Почакайте — хубавицата насочи обвиняващ пръст към Саймън, — той не би могъл да знае всичко това, защото страда от…

— Кратковременна загуба на паметта — прекъсна я Саймън. — Предполагам, че точно затова тази книга дойде при мен. Утре няма да си спомням нищо по въпроса. Нищо от това, което съм прочел в книгата. Нищо от това, което съм видял тук тази вечер. Мисля, че някоя велика сила ми е отредила ролята на скромна, но съществена пионка в някаква голяма космическа игра.

— Той лъже — каза красавицата, — не виждате ли, че всичко си измисля.

— Естествено, че ще кажеш така. Така говориш и в книгата.

— Боб, кажи му…

— Млъквай! — заръкомаха Дългият Боб. — Глас да не чувам. Трябва да премисля всичко това.

— Наистина трябва да премисли — каза Саймън. — Само че в книгата, когато мисли, е облечен в специална униформа. Много е елегантна.

— Аха! — извика отново Дългият Боб. — Опиши ми я. С най-големи подробности.

— Разбира се — съгласи се Саймън, който помнеше много добре странната униформа, с която бе видял Дългият Боб, когато го бе наблюдавал тайно онзи ден сутринта — сутринта, в която беше стигнал с косачката Голямата Алън до края на ливадата в подножието на птицефермата. Всъщност, Саймън се зачуди дали точно сега не му е времето да повдигне въпроса за откраднатата косачка. Май не му е времето, заключи той. — …и с чифт птичи крила, закрепени за шлема — завърши описанието си Саймън.

Сега всички присъстващи, в това число и Саймън, се вторачиха в Дългия Боб.

— Вярно е — каза въпросният достоен мъж. — До най-малката подробност. Щях да я облека по-късно, за да ви я покажа.

„Колко удобно“ — помисли си Саймън, а после каза:

— Грешката е моя. Мисля, че дойдох твърде рано. Дали да не изляза и да се върна по-късно?

— Не — каза птицефермерът. — Искам да видя тази книга. И то веднага.

— Няма начин — отвърна Саймън. — Това наистина ще оплеска цялата работа. Просто трябва да ми имаш доверие.

— Дрън-дрън ярина — намеси се хубавицата.

— Остави го да се доизкаже — смъмри я Дългият Боб.

— Разбирате ли — каза Саймън, като за миг започна да говори истината, — в книгата не се споменава нищо за З. В. Я. Р. Всъщност в нея се казва, че съм дал печалбата си за благотворителни цели.

— А — възкликна Дългият Боб.

— Познато Ли ти звучи? — попита Саймън.

— Да, решихме в книгата да пише така.

— Ето защо трябва да ми имаш доверие. Книгата няма да работи за теб, защото трябва да вмъкваш подобни лъжи в нея, за да запазиш операцията в тайна. Тя ще работи само за мен, защото аз съм в нея цял-целеничък. Може да съм само пионка, но съм ти нужен, за да се наредят нещата както трябва. — Мигът, в който Саймън бе говорил истината, отлетя безвъзвратно. Самочувствието му растеше от секунда на секунда. Най-много го биваше в лъжите. Да, в лъжите и в секса. Тези неща някак взаимно се допълваха. — Според предписанията на книгата трябва да действам самостоятелно. Ще ти се наложи да ми се довериш. А сега наистина трябва да си вървя, преди да е пристигнала полицията.

— Полицията? — Гърлата на всички присъстващи се включиха в озвучаването на този вик.

— Полицията, която ме преследва като заподозрян в убийството на Реймънд и на тази измамница тук. — Този път Саймън насочи към хубавицата обвиняващ пръст. — Полицаите ще пристигнат всеки момент. Така че ще е най-добре да измъкна тези пари оттук и да се омитам. Боб, няма да е зле да ги посрещнеш на външната порта и да им кажеш, че не си ме виждал. Нали не искаш да ти претърсят птичарниците?

— Не, аз ъъ… — Дългият Боб беше цял разтреперан.

— Той лъже — пак се намеси хубавицата.

— Не, не лъже — обади се Лайза. — Преди няколко часа се видях с Пол. Подреждаше каси от бира пред „Веселите градинари“. Каза ми, че полицаите се били отправили към дома на Драскача, за да търсят Саймън.

— А Драскачът знае, че съм тук.

— Аз, ъъ… — пак се запъна Дългият Боб.

— Трябва да отидем и да го посритаме тоя Пол — каза Кевин.

— Чаткаш ли сега? — попита Саймън. — И така, да се сбогувам ли с вас, или не?

Дългият Боб погледна Саймън, а той погледна Дългия Боб. Членовете на рокгрупата „Римска свещ“ се спогледаха. А хубавицата погледна Лайза.

Лайза погледна Дейв Войнишката стойка. Той пък си погледна часовника.

— Ще пропусна телефонното обаждане — смутолеви той.

— Върви — каза Дългият Боб на Саймън. — Обаче…

— Обаче? — попита Саймън, който вече пълнеше джобовете си с печалбата, която беше успял да си възвърне.

— Ако дори само си помислиш да ни изиграеш…

— Знам — каза Саймън. — Не си спомням как точно бе изразено това в книгата, но мисля, че се споменаваше за някакъв акумулатор и две оловни клеми, които щели да бъдат прикрепени към някои нежни части от анатомията ми.

— Невероятно. Точно това се канех да кажа — възкликна Дългият Боб, който нямаше подобна умствена нагласа. — Така че смятай се за предупреден.

— Смятам се за предупреден. Дай ми десет минути преднина и после направи каквото се очаква от теб. Когато полицаите пристигнат, кажи им, че тъкмо си се канил да заключваш за през нощта и че не си ме виждал.

— Я почакай — викна хубавицата, — не можеш да го пуснеш да си върви просто така.

— О, да, щях да забравя — каза Саймън, — когато утре се нахвърлите върху ми пред будката за залагания, за да откраднете отново всичките пари, не я изпускайте от очи.

— Непременно — каза Дългият Боб. — Благодаря ти, Саймън.

— Просто давам своя дял за каузата. Да живее Сатан-Кокошката и довиждане.

— Да живее Сатан-Кокошката, довиждане.

Саймън излезе от къщата в галоп. Прекоси осветения от луната двор, отвори вратата на ягуара и скочи вътре.

— Да! — каза той, докато се мъчеше да пъхне ключа за запалването. — Прекарах ви всичките, копелдаци такива. Всичките ви прекарах.

Завъртя ключа и моторът изрева. Включи дългите светлини, викна още веднъж „Да!“, закани се с юмрук, даде пълна газ, профуча през вратата и се скри в нощта. В безопасност.

Успя. Направи го. Измъкна се от онези откачалки, при това с парите. Ще се обади по телефона на онази военна част още от първата телефонна будка, която се изпречи на пътя му. Всъщност, може би не от първата. Първата в следващия град или в по-следващия. А може би от борда на ферибота, който пресича Ламанша. Или пък от Франция.