Пазачът започна да набира някакъв номер.
Реймънд блъсна вратата и се втурна в будката. Пазачът ужасено погледна нагоре към него. Реймънд ужасено погледна надолу към пазача. После грабна телефонната слушалка от ръката му и го удари с нея. Удряше ли удряше ли удряше ли удряше.
— Не ме удряйте повече. — Саймън се сви и закри главата си с ръце. Намираше се в стаята за разпити в полицейския участък на Бремфийлд.
Вътре не беше приятно. Светлината беше прекалено ярка — тези стаи винаги са прекалено осветени, така видът им е по-заплашителен. Саймън се скри зад една отвратителна маса с плексигласово покритие. По средата имаше голям пепелник, пълен с фасове. Във всички подобни стаи има такъв пепелник. Това е традиция, отколешен обичай или нещо такова. А може би просто правеха икономии за сметка на числеността на персонала по поддържане на чистотата.
Полицаят, който имаше сестра, се беше подпрял на стената. Беше свалил снаряжението си за борба с демонстранти. Пушеше цигара.
Инспектор С’Мърт, който току-що бе треснал Саймън по главата, седна пред отвратителната маса с плексигласово покритие и бутна пепелника настрани. Той не пушеше. Беше отказал цигарите.
Сега сред полицейските инспектори беше модно да се отказват от пушенето. Имаше някаква връзка с въпроса дали е правилно от политическа гледна точка представителите на властта да пафкат цигари на обществени места.
Саймън си спомни, че беше чел една статия по въпроса. В нея обаче се казваше, че идеалният полицейски инспектор е жена. По-възможност Хелън Мирен.
А побоят над главния заподозрян беше нещо съвсем недопустимо. Според статията де.
— Оставете ме — проплака Саймън. — Искам жена.
— Запиши това, полицай — каза инспекторът. — „Дори пребиваването в участъка по никакъв начин не намалява апетита на заподозрения за женска плът.“
— Какво? — възмути се Саймън.
— Точно така. А сега, Саймън… — каза инспекторът.
— Саймън? — учуди се младежът. — Къде отиде обръщението „сър“? Ох! — извика той, когато инспекторът пак го тресна по главата.
— Мисля, че започваш да схващаш, нали Саймън?
— Да.
— И така, да повторим ли още веднъж показанията ти?
— Да, ако обичате. За мен е безкрайно удоволствие да ги чуя за шести път.
— Сър… — каза полицаят, който имаше сестра.
— Какво има полицай? — запита въпросният сър.
— Да прибавя ли с молив „заподозреният се подхлъзна и си тресна главата в радиатора“?
Инспекторът повдигна вежда и погледна към Саймън.
— С удоволствие ще повторя още веднъж показанията си — каза смирено Саймън. — След като това може да помогне на следствието.
— Добро момче. Така. — Инспектор С’Мърт запрелиства купчината хартия пред себе си. — А, да — каза той, — птичарникът. Разкажи ми отново за него.
— В него има едно нещо. То е демонично и ужасно. Това е Сатаната. Викат му Сатан-Кокошката.
— Сатан-Кокошката. — Инспекторът подчерта думата в показанията на Саймън. — Получовек-полупиле, казваш.
Полицаят, който имаше сестра, се изхили.
— Получовек-полупиле, половин халба бира и пакетче чипс, а, шефе?
— Благодаря, полицай. И гледай да не прекаляваш с това „шефе“.
— Но, сър, по телевизията винаги казват „шефе“.
— Тогава го използвай по-умерено. И изгаси тази проклета цигара.
— Да, сър. Извинявай, шефе.
— Не се занасяйте — каза Саймън, — това наистина е много важно. Те говорят за края на света, а също, че това нещо щяло да властва над него и тем подобни щуротии. Това е голям заговор. Трябва всички да ги окошарите. Ще ви помогна да ги накарате да говорят.
— Това ще да е заговор на З. В. Я. Р., нали? Терористите, които ти откраднаха парите. Ти си отишъл при Дългия Боб заради тях, нали така?
— Земляци Величаещи Явлението Реинкарнация. Фенове на Сатаната. Слушайте, казах ви всичко, което знам. Сега трябва да се върнете там.
— И да арестуваме един получовек-полупиле?
— Не, унищожете го. Взривете го. Изгорете го.
— Ти се канеше да направиш точно това с тубата с бензин, нали?
— Да — отговори Саймън.
— Възнамеряваше да изгориш птичарниците.
— Да.
— И Бог ти нареди да го направиш, нали?
— Какво?
— Бог. Предполагам, че не си забравил за Бога. За онзи, който ти е продиктувал книгата. Онази, която се качи да вземеш, а предпочете да офейкаш.
— А, за онзи Бог и за онази книга ли става дума?
— Аха — отвърна инспекторът. — Та този Бог ти е казал, че дяволът е пиле и че трябва да изгориш птичарниците.
— Никога не съм казвал подобно нещо.
— Казвал си. — Инспекторът размаха показанията на Саймън. — Ето тук, виж.
Саймън погледна показанията си.
— Това вие сте го вмъкнали и сте задраскали моите думи.
— Когато ги препишат на машина, няма да си личи.
— Какво?
— Тогава да поговорим за ягуара, съгласен ли си? — попита инспекторът. — За ягуара, който те залових да караш, и то с превишена скорост.
— Той е на жената, която според вас съм убил.
— Успя ли да запишеш всичко? — обърна се инспекторът към полицая.
— Да, шефе. Заподозреният отговори: „Той е на жената, която убих.“
— Изобщо не съм казвал това. — Саймън удари с юмруци по отвратителната плексигласова маса.
— Защо просто не си признаеш всичко чистосърдечно? Знаеш, че правата ти са гарантирани.
— Аз съм невинен и вие го знаете. Не можете да ме накарате да подпиша тези показания. Освободете
— Сега да вмъкна ли с молив пасажа „подхлъзна се и си тресна главата в радиатора“, шефе?
— Да, полицай. По-добре напиши: „Тогава той си удари многократно главата в масата и си счупи няколко предни зъба.“
— Не! — изписка Саймън. — Не и зъбите. Всичко друго, но не и зъбите.
— Тогава се стегни, момко. Трябват ми пълни признания. Гръмки и зловещи. „Бог ми каза да го направя, заяви Касапинът от Бремфийлд.“ Да започнем ли на чист лист, или просто ще подпишеш показанията, които съчиних в твое отсъствие по-рано днес? Вече съм направил ксерокопия за пресата.
— Вижте какво — каза Саймън, — моля ви. Заклевам се, че никого не съм убивал. Книгата ще обясни всичко. Там всичко е казано.
— Божията книга ли?
— Не божията книга. А книгата от бъдещето. Онази, която търсят Дългият Боб и неговите откачалки. В нея е обяснено всичко. Ако ви трябва история за пресата, просто изчакайте, докато я прочетете.
— Казваш, че това е книгата, която според теб е в… — инспекторът погледна показанията —
