храсталака-скривалище горе, на хълма над фермата на Дългия Боб?
— Значи не сте изтрили този пасаж.
— Не още. Изпратих един полицай да я потърси. Трябва да се върне всеки момент.
— Добре — каза Саймън. — Тогава сам ще се уверите.
— Много се надявам да е така. Защото ако не е — инспекторът посочи към зъболекарския шедьовър в устата на Саймън, — занапред ще станеш известен с прякора „Пихтията“.
Саймън се сви.
Някой почука на вратата.
— Това е феята на зъбите — каза си инспектор С’Мърт. — Влез! — викна той.
Беше полицаят, който нямаше сестра, но беше виждал заповед за обиск. Дерек ли му беше името? Или пък другият полицай се казваше Дерек? Всъщност няма значение.
— Е, полицай — инспекторът стана от масата, — намери ли магическата книга?
Полицай Дерек — защото това беше неговото име — извади своята книга. Беше неговият полицейски бележник. Зачете от него. На глас.
— Действайки в съответствие с разпорежданията на полицейския инспектор Смърт…
— Много късно се сети — каза инспекторът.
— Късно ли, сър? За какво, сър?
— Да се майтапиш с името ми, полицай. Ако ще си правиш закачка с нечие име, трябва да почнеш от самото начало и да не спираш да го правиш.
— Като случая с моето фамилно име — намеси се услужливо Саймън. — И с шапката ми.
— Точно така — каза инспекторът. — Не можеш да почваш ей така, от средата. Не става. Не е смешно.
— О — каза полицаят, който нямаше сестра, но беше виждал заповед за обиск (това май също е закачка, но не много сполучлива), — да започна ли отначало?
— Ако нямаш нищо против.
— Добре, сър. — Полицаят се изкашля. — Действайки в съответствие с разпорежданията на полицейския инспектор С’Мърт, аз пристъпих надлежно към описания ми храсталак-скривалище, горе на хълма над птицефермата на някой си Робърт Гъзо…
— Чакай! — викна инспектор С’Мърт. — Робърт кой?
— Гъзо, сър.
— Това сега си го измисли, нали, полицай? Не е смешно. Това са детинщини.
— Доста е смешно — каза Саймън. — Ходил съм с него на училище. Не че аз някога съм си позволявал груби забележки, засягащи името му.
— Нищо чудно — каза инспекторът, — след като се казваш…
— Съвършено сте прав — съгласи се бързо Саймън. — Дали не е по-добре полицаят да продължи? Започвам да ставам малко нетърпелив.
— Моля, продължавай, полицай.
— Да, сър — продължи полицаят. — След като локализирах гореспоменатия храсталак-скривалище, организирах търсене на книгата, за която намеква заподозреният в показанията си. По време на търсенето попаднах на празна бутилка от шери, отговаряща на описанието на откраднатата от г-н Килгор Филиз, когото разпитахме официално във връзка с местонахождението на заподозрения.
— Много добре, полицай. Ще прибавим това към обвинителния акт.
— Благодаря, сър. Сега бутилката е в лабораторията. Уверен съм, че отпечатъците по нея ще съвпаднат с тези на заподозрения.
— Чудесно, продължавайте.
— Да продължавам ли, сър?
— Книгата, момче, намери ли книгата?
— Не, сър.
— Не, сър?
— Не, сър. Нямаше никаква книга.
—
— Нямаше и следа от каквато и да било книга, сър. Само купчина птичи пера и онази наистина отвратителна миризма.
Ако човешката аура си имаше миризма, то в този миг аурата на Реймънд направо вонеше. Той се върна съкрушен при Зефир, която се бореше със сферите. Тя видя изражението на лицето му и каквато си беше, усети мириса на аурата му.
— Какво стана?
— Мисля, че току-що убих пазача.
— Защо го направи?
Устната на Реймънд затрепери.
— Видя ни по телевизията. Показаха портретите ни на екрана. Търсят ни за убийство.
— Тогава трябва да побързаме. Ела да ми помогнеш.
— Зефир. Мисля, че току-що убих пазача.
— Вече го каза. Сега ела и ми помогни.
— Зефир, моля те.
Зефир се приближи към него и го прегърна. Той усети докосването на плътта й, полъха на парфюма й. Тя го целуна.
— Погледна ли какво има в кутията, в която си държи закуската?
— В кутията му за закуска? Не.
— Може би трябваше да погледнеш. Предполагам, че сандвичите му са били с месо от някой Джордж.
— О, Боже — каза Реймънд и се разрида.
— Тези хора ще умрат, ако не ги спасиш. Сега ще цивриш ли, или ще помагаш при товаренето?
— И двете — каза Реймънд.
— Добре. Хайде тогава да довършим работата. И те я довършиха.
Вероятно щяха да я свършат и по-бързо, ако не беше цивренето на Реймънд, прекъсвано от време на време от „умни предложения“ относно процеса на товарене. Когато накрая на Зефир й писна и от двете, тя го напляска и го накара да седне в кабината на камиона, докато тя свърши.
— Най-после. — Зефир натовари и последната сфера на камиона и влезе при Реймънд в кабината. — По-добре ли се чувстваш сега?
— Да — подсмръкна Реймънд.
— Да се връщаме на кораба тогава. — Зефир не носеше часовник, но веднага щом погледна китката си, там услужливо се появи един. — Разполагаме с двадесет минути.
— Тогава ще успеем. — Реймънд завъртя ключа, запали двигателя и настъпи докрай педала на газта.
— По-бавно — каза Зефир.
— Добре. Просто исках да чуя как ще изреве двигателят.
— Карай.
Реймънд подкара камиона. Когато минаваха край будката на пазача, проточи врат през прозореца на кабината с надеждата, че ще забележи някакво движение вътре. Но там нищо не помръдваше.
— По дяволите — каза Реймънд, — подяволитеподяволитеподяволите.
— Като изкачиш наклона, свий вляво.
— Вдясно, разбира се.
— Вляво — каза Зефир.
— Сигурна ли си? Аз гласувам за десния завой.
— Свий вляво или пак ще те напляскам.
Реймънд зави наляво.
— Не съм съвсем сигурен, че одобрявам изцяло този нов дисциплинарен елемент, появил се в
