Най-страхотното шоу в космоса

отношенията ни.

— На края на улицата свий вдясно.

— Не желая да ме пляскаш повече. — Реймънд зави надясно.

— Тогава се дръж както трябва.

Реймънд се намръщи и продължи да кара. Справяше се доста добре с големия камион. Сменяше плавно скоростите. Не натискаше рязко спирачките. След един-два експеримента, при които едва не загинаха, дори започна да схваща от коя страна на пътя да кара.

— Как сме с времето? — попита той.

— Разполагаме с около десет минути.

— Професорът дали ще се върне навреме на кораба?

— Точно на минутата. Той е професионалист.

— Хей, виж, пристанището е пред нас. Мисля, че ще успеем.

— Червен светофар, Реймънд. Червен светофар!

— Виждам, виждам. — Гумите на големия камион болезнено изсвистяха пред светофара.

— Не го видя.

— Видях го. — Реймънд свали стъклото откъм неговата страна, провеси навън ръка и започна да барабани небрежно по вратата. Вътрешно обаче се тресеше от страх. Той се беше насъбирал в него от доста време и сега, когато бяха толкова близо до кораба, Реймънд се залюля на седалката, а улицата започна да се размива пред погледа му.

— Ще успеем, нали? — попита той с треперещ глас.

— Разбира се, че ще успеем — отвърна Зефир. — Вече нищо не може да ни спре.

По една случайност бяха спрели пред едно кафене на ъгъла. То беше твърде необикновено. Входът му беше много широк, а таванът необикновено висок. Обслужваше всякакви екзотични космически пришълци. Те не бяха двуноги. Не бяха от вида Хомо сапиенс. Нито пък от някой подвид на този вид.

Кафенето приличаше малко на бара от филма „Междузвездни войни“, където странни същества свиреха на някакви невероятни инструменти. Приликата обаче не беше голяма.

Всъщност, и тук от мюзикбокса се разнасяше песен на Фейт Ноу Мор, а почитатели на различни марки спортни облекла се млатеха със сатурновия еквивалент на щеките за билярд. Онези, чийто дизайн е съобразен за същества с пипала.

Върху три стола, близо до прозореца, загледан в движението навън, се беше разположил един твърде съмнителен на вид космически пришълец. Името му беше Абдула и той беше летяща морска звезда от Уран.

Абдула забеляза чисто новия товарен камион от тържището. И товара му също. Направо побесня и нададе вик до небесата. Е, ако не до небесата, то поне до тавана.

— Някакво копеле ми отмъква Джорджовците!

После се вгледа в шофьора на откраднатото превозно средство, а от отвратителното отвърстие на онова, което му служеше за устна кухина, се посипаха и други думи.

— Това е онзи дебил от Бремфийлд, когото сега търсят на Венера и за чиято глава е определена голяма награда. Как се е добрал дотук?

Абдула проточи през пощенската кутия на кафенето, после през улицата и по каросерията на големия, съвършено нов камион едно твърде страховито пипало с въртящ се оптически наконечник, за да проследи погледа на Реймънд, който отново беше на фокус.

— Я гледай — каза Големият Абдула. — С малкото си оченце забелязвам нещо, което започва с буквата С. Дали това не е същият кораб, който бе откраднат преди сто и не знам колко си години от най- великолепния от всички владетели, Султана на Уран? Или моето страховито пипало с въртящ се оптически наконечник ме лъже? Не, не ме лъже! Това е проклетият „Саламандър“. Келнер!

— К’во искаш, бе? — Келнерката беше една абсолютно безформена представителка на протозойската фауна, обаче носеше престилка и руса перука, дъвчеше дъвка и говореше със същия носов бруклински акцент, с който говорят всички келнерки в американските филми. — К’во искаш, бе? — повтори тя. — Задник скапан — добави келнерката за по-голяма убедителност.

— Телефон — каза Големият Абдула.

— Там отзад.

Той се надигна (гнъс!) и се помъкна към задната част на кафенето. С един отблъскващ израстък вдигна прекалено голямата слушалка (чийто дизайн бе съобразен за същества с пипала) и я сложи до онази си част, която съответстваше на ухо.

— Номерът, моля — чу се гласът на телефонистката.

— Междупланетен разговор — каза летящата морска звезда. — Бързо ме свържете с Уран. Трябва да говоря със Султана.

— Бързо ме свържете с полицията. Трябва да говоря с полицията.

Беше пазачът от тържището. Малко поочукан в областта на главата, но все още между живите.

— Ало, полицията ли е? Здравейте. Отнася се за двамата психари, търсени за масово убийство. Те бяха тук. Да, мъжът и жената. Те…

— Откраднаха последната пратка Джорджовци — каза пазачът, който току-що бе дошъл, за да застъпи на смяна. — Видях ги, като профучаха покрай мен. Познах и жената. Тя дойде с цирка. Беше на големия параход, който хвърли котва на кея днес.

— Чухте ли всичко това? — попита пазачът с поочуканата глава.

— Да, разбира се — отвърна любезен глас. — Един въоръжен отряд от силите за бързо реагиране се отправи директно за кея. Отбийте се да погледате, ако имате желание.

— Много благодаря — каза пазачът. — Ще се отбия.

— Много благодаря — каза инспектор С’Мърт. — Ви ли се подписал тука, тука и тука?

— Ще отрека валидността им в съда — каза Саймън, докато се подписваше.

— Не се и съмнявам. Всички постъпват така.

— Ще им кажа, че сте заплашили да ми счупите зъбите, ако не подпиша.

— Предполагам, че точно така ще постъпиш. Подпиши се и тук, ако обичаш.

Саймън пак се подписа.

— Нищо не сте разбрали, нали? Онова нещо е там, в птичарника. То трябва да бъде унищожено.

— Разбира се, че трябва. Нали така пише в Божията книга. Само че Господ сигурно си я е отнесъл. Продължавай да се подписваш.

Саймън продължи да се подписва.

— Книгата е при тях. Миризмата в храсталака-скривалище… оная миризма иде от него. Трябва да направите нещо.

— Правя нещо. Придвижвам по канален ред признанията на един сериен убиец. Подпиши и това.

Саймън подписа и това.

— Ще съжалявате за тази работа. Ще си взема наистина добър адвокат. Ще взема жена. Някоя, която прилича на Хелън Мирен.

— За служебна защита ли? Не бих казал, че ще стане. Подпиши се и тук.

— Какво е това?

— Моят личен бележник за автографи. Ти си първият сериен убиец, когото арестувам.

— Ясно — каза Саймън и се подписа. — Какво искате да кажете с това „служебна защита“? Мога да си позволя най-добрия адвокат.

— Със заплатата на градинар? Майтапиш се. — Инспектор С’Мърт прибра бележника за автографи в джоба си.

— Майната й на заплатата ми. — Саймън върна писалката на инспектора. — Знаете с какви средства разполагам. Нали преброихте парите от печалбата ми, когато ме обискирахте горе. Парите, които сега държите, заключени в сейфа, са мои. Законно спечелени. В тази страна има два вида справедливост: една за богатите и друга за бедните. В състояние съм да си позволя тази за богатите. — Саймън оголи в усмивка бисерните си зъби. — Това е — каза той.