Най-страхотното шоу в космоса

— Слушам и се подчинявам — професор Мерлин беше застанал в средата на покрития с талаш манеж в Двореца на небесните удоволствия. Той се поклони още веднъж на Негово кралско величество Великия херцог Бинки. — Още веднъж ще изнесем пълното представление.

Негово Кралско величество Великият херцог беше гадняр. Не беше с кучешка глава или нещо подобно като жителите на Сатурн. Туземното население беше покорено преди векове.

От жителите на Рай. Великият херцог беше от Рай.

Беше голям и дебел. Много стар, но все още в страхотна форма. И страшно сприхав.

Беше единият от тримата братя, които…

Разбира се, много би могло да се разказва за Великия херцог и за чудесата в двореца му. Но за щастие това няма да е необходимо. Защото той и брат му — султанът — си приличаха като две капки вода. А дворците им бяха абсолютно еднакви.

Пфу!

— Една минутка да се освежим, Ваше величество, и ще изиграем още едно представление за вас. — Професор Мерлин се поклони и закуцука с уморените си крака към гримьорната.

Там се бяха събрали неговите артисти в състояние на крайна разнебитеност. Всеки от тях се бе видял принуден да изпълни поне два пъти номера си и сега всички бяха изтощени.

— Не можем играем отново — мосю Ла Рош, както се беше превил на две, видя приближаващите се крака на професора. — Господи, мой гръб! Мътнички го взели Бинки! И чумичка го тръшне негов бедничък болен син.

— Да, чумата да го отнесе — съгласи се д-р Бактерия. — Малката напаст три пъти пожела да ме види как умирам от малария. Три пъти! Отказвам да го направя отново.

Подобни стенания и оплаквания изпълниха въздуха. Професорът разпери великолепните си пръсти:

— Помолих го да починем за минутка. Този човек ще ни умори, а вече закъсняваме. Веднага се връщаме на кораба.

— Това няма да му хареса — Аквафагоцит се изкашля и изплю една малка пъстърва. — А, тъкмо се чудех къде се е дянала. Великият херцог ще ни преследва.

— Каквото и да става, тръгваме си. Вземете само това, без което не можете да живеете, и ме последвайте.

— Какво ще правим? — Реймънд трябваше да повиши глас, за да го чуят. Оглушителното тракане откъм перките на хеликоптерите, които кръжаха над тях, правеше твърде трудно всякакво общуване — вероятно с изключение на размяната на мимики и жестове.

— Трябва да намеря цирка и да го доведа обратно — извика Зефир.

— Какво?

— Ти стой тук. Остави това на мен.

— Какво?

— Стой тук. Ще отида да взема професора.

— Не! — Реймънд набута Зефир в най-близката кабина и затръшна вратата. — Не!

— Да, Реймънд. Мога да сляза от кораба, без да ме забележат, и да се върна също така незабелязано с професора и останалите. Никой няма да ни види.

— Не — каза Реймънд още веднъж. — Могат да те убият.

— Не могат. Аз не мога да бъда убита.

— О! — учуди се Реймънд. — А пък мен могат да ме убият. Какво ще стане, ако нападнат кораба, докато те няма?

— Не можем да тръгнем без професора, а аз съм единствената, която може да го доведе тук през полицейския кордон.

— Излитай с кораба — каза Реймънд.

— Какво? — каза Зефир.

— Излитай с кораба! Ще отидем с него да вземем професора.

— Много добра идея, Реймънд.

— Така ли мислиш? А според мен това беше най-очевидното нещо, което можем да направим. Разбира се, работата ще зависи много от хеликоптерите над нас.

— Внимание, „Саламандър“! — Беше един от полицейските мегафони. Чуваше се, защото хеликоптерите се дръпнаха встрани, за да позволят да бъдат чути усилените от апарата реплики, които винаги предшестват големите престрелки. — Не можете да избягате. Предайте се или ще открием огън! (Ей за тоя сорт реплики ставаше дума.)

— Сега е идеалният момент — каза Реймънд.

— Добре. Иди в рубката при руля и подкарай кораба. Аз ще отвличам вниманието на полицията.

— Не — каза Реймънд.

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Искам да кажа, че не знам как се управлява кораб. Затова по-добре ме остави да баламосвам полицията. Ако ме застрелят, ти все още ще имаш шанс да избягаш с пленниците и да прибереш цирка.

— Много смело от твоя страна.

— Така ли?

— Да, така е. Ще ти помогна, доколкото ми е по силите.

— Излезте на палубата или ще открием огън!

— Да вървим — каза Реймънд, но Зефир вече беше изчезнала.

— Хей, хей, хей! — Реймънд се показа на палубата и размаха към полицейските снайперисти ръце, в които нямаше оръжие. — Няма нужда от всичко това.

Покрай ухото му изсвири куршум, който се заби в един от спасителните пояси.

— Не стреляйте! — викна полицаят с мегафона.

— Така ще е най-добре — Реймънд опипа кожените си панталони между краката. Все още бяха сухи, но колко ли дълго щяха да останат в това състояние? — Нали не искате да превърнете този град в купчина димящи развалини? — извика той.

— К’во?

— Само един погрешен изстрел и всички сме мъртви.

— К’во?

— Ами, енергийната система на кораба.

— Е, и какво за нея?

— Много е нестабилна. Задвижва се чрез трансформатиране на псевдокосмогоничната антиматериалност.

— А стига бе!

— Без майтап. И ако един от вашите куршуми прекъсне поляризацията на потока от бета-частици… Пуф!

— На кого викаш Пуфи, бе?

— Градът ще каже „пуф!“ Целият този град. Всичко в него. Край. Няма го. Баста. Ще бъде изличен от лицето на земята. Ъъ… да, земята.

— Изличен?

— Целият, до шушка.

— До шушка?

— До шушка — каза Реймънд.

— Да бе, да! А пък моят задник смърди на теменужки.

— Дали не сме се срещали някъде? — попита Реймънд.

— Не, но си направил цицини по главата на брат ми, който е пазач на тържището.

— Само с цицини ли се е отървал? Искаш да кажеш, че не е мъртъв?

— Не, добре е, въпреки че има малко главоболие.

— Тогава му прати най-добрите ми пожелания и му кажи, че се надявам скоро да се оправи.