Най-страхотното шоу в космоса

— О’кей. Ще му кажа. И така, слизаш ли долу, или да те застреляме?

Реймънд се почеса по главата и се запита каква ли би била следващата стъпка на Саймън. Номерът с енергийната космическа система не мина.

— Имам дипломатически имунитет — провикна се той. — Аз съм новият официален посланик на планетата Рай. Ако ме застреляте, ще носите последствията за междупланетен инцидент.

— Много лъжеш, бе! — викна полицаят, на чийто брат Реймънд беше направил цицини по главата, но не го беше убил. — Ще броя до десет и ако не слезеш, ще те надупчим с куршуми и ще превземем кораба.

„Ах, защо не ми е тук миникартечницата!“ — каза си Реймънд и после каза на глас едно „Ах!“, когато като по чудо тя се материализира в ръцете му.

Този път на спусъка беше залепен голям етикет, на който беше написано: „Натисни тук за изстрелването на куршумите и дръж здраво!“

— Назад — извика Реймънд, — или ще стрелям! Знам как се използва това нещо.

— Това не е истинска картечница.

— Истинска е.

— Ама не е.

— Ваша работа. — Реймънд насочи пушкалото към полицейското присъствие и натисна спусъка.

Сред любителите на скорострелните оръжия — онези нещастни индивиди, които си купуват оръжейни списания — този вид миникартечница се ползва с голямо уважение. Многократно тестувана върху невинното селско население в делтата на река Меконг, тя изстрелва шест хиляди куршума в минута върху голяма площ, като същевременно постига оптимално проникване в плътта и поваля максимален брой нетвърди цели.

В случая не се стигна до повалянето на шест хиляди нетвърди цели. Реймънд държеше здраво ръкохватката, а адапторите поемаха силата на отката и куршумите се посипаха по кея.

Елитната полицейска част на Фогърти се разбяга, няколко гуми на полицейските коли станаха на парцали, бурканите по покривите им се пръскаха от куршумите, а резервоарите експлодираха. Към небето се издигнаха облаци дим, които объркаха пилотите на бойните хеликоптери и те чисто и просто наредиха да се открие огън, продължавайки да описват нескопосани кръгове.

Настана голяма дандания!

Реймънд стискаше очите си здраво затворени, защото не искаше да гледа повалените нетвърди цели, ако имаше такива. Краката му трепереха. Това му идваше твърде много, направо прекалено.

Колко много дим!

Ако действително изстрелвате по шест хиляди патрона на минута, то мунициите ви скоро свършват. Освен, разбира се, ако нямате голям запас от боеприпаси. По всичко изглеждаше, че Реймънд не чувстваше липса от тях. Цевите на картечницата продължаваха да бълват куршуми. Дим, пламъци и хаос.

Голям сеир. Сеир, ама ако сте от онези индивиди, дето си купуват оръжейните списания. Какво ще кажете обаче, ако всичко това става на вашата улица?

Колко много дим!

Реймънд не виждаше нищо. Пусна картечницата и се хвана за перилата. Защото всичко около него се тресеше. Избухваха снаряди. Изригваха пламъци и дим. Късаха се жици и вериги.

Неотслабваща дандания.

Още по-голям хаос.

И изведнъж — чисто, синьо небе.

Реймънд примигна. Корабът се издигаше. Големият лайнер излиташе. Димът остана някъде долу. Черен облак се стелеше над кея. Изпод корпуса долиташе тракане на хеликоптерна перка. Чу се удар на хеликоптерна перка в корпус. Един хеликоптер полетя надолу към пристанището. Реймънд закри лице с ръце, а после направи това, което много корабни пасажери са правили преди него, макар и не поради същите причини — започна да драйфа през борда.

Параходът „Саламандър“ направи завой в небето. Величествено и внушително. А също и зашеметяващо. Реймънд се изтърколи върху палубата и се хвана за един шезлонг. Изпързаля се по палубата, без да го изпуска от ръце. След което връхлетя през отворената врата на командната кабина.

— Добре ли си? — попита Зефир.

— О, да. Никога не съм бил по-добре.

— Тогава дръж се здраво, защото ще друса.

— Ваше Величество — прошепна в царственото ухо на Великия херцог един раболепен велможа с глава на ибис, облечен в яркочервена ливрея, — професор Мерлин току-що напусна двореца.

— Без моето разрешение? — Големият дебел човек се изправи в кралската ложа, при което бедничкият му болен син Колин бе лишен от опората на коляното му, изпълнявало до този момент ролята на седалка на любимата челяд. — Извикай стражите! Тичайте веднага след него! Момчето ми иска да види отново човека с маларията.

— Ами, всички стражи имат почивен ден, Ваше Величество. Нали обявихте национален празник.

— Простак! Тъпанар! Веднага върни цирка! И вдигни сина ми!

— Слушам и се подчинявам.

— Точно така, това ти е проклетата професия. Хайде, мърдай!

— Хайде, мърдай, Джъмбо! — Професор Мерлин ръгна с шпората си провисналата кожа на слона.

— Я по-леко с шпорите. Бързам, доколкото ми позволяват силите.

— Божке драг, ама ти си можел да говориш!

— Разбира се, че мога. Просто преди това никога не съм искал.

— Това индийски акцент ли е?

— Аз съм индийски слон. Ти какво очакваш? На иврит ли да ти говоря?

— Не, аз… Както и да е. Ама защо чак сега, стари негоднико? Защо точно сега пожела да говориш?

— Просто си упражнявам правата — каза слонът с неубедителния си индийски акцент. — Наближава краят на света и всички зверове ще проговорят.

— Всички ли? — попита професорът.

— Да, всички — каза Джъмбо. — Лъвът и агнецът. Шимпанзето и пилетата. Особено пилетата.

— Ами рибите? — попита г-н Аквафагоцит, който се мъкнеше отзад.

— Не се дръж като дебил — отговори слонът. — Къде се е чуло и видяло риба да говори? Дрън-дрън ярина.

— Тичай след слона! — викна раболепният велможа.

— Кой, аз ли? — Самотният пазач в малката будка при портала на двореца поклати глава. Тя беше рибешка. На барбун. — Не мога да напускам будката.

— Тогава се обади на полицията.

— Няма смисъл. Всички са на пристанището и стрелят по големия кораб, който докара цирка. Гледай, дават го на живо по телевизията. — Той посочи към портативния телевизор. — Коментира Хъмфри Гогмагог.

— Оу, много го харесвам. Я усили звука.

— Да сложа ли чайника да си сварим чай?

— Ами… — каза велможата и се поглади по човката, — аз всъщност трябва да гоня цирка.

— Защо ще си правиш труда? Ето какво: позвъни на полицаите в пристанището и ги накарай да арестуват цирка, когато се опита да се върне на кораба.

— Мога ли да използвам телефона ти?

— Разбира се. Попитай за брат ми Чарли, той отговаря за мегафона.

— Много гот — отговори раболепният велможа. — Къде си държиш телефона?

— Там долу, при мръснишките списания.

— Там долу?

— Там долу.