като риби на сухо. — Тогава ще се надигне той, за да ни спаси. Онзи, който расте дори в този миг. Онзи, когото ти видя. Новороденият. Прероденият.
— Да се свети името му — викна хубавицата.
— Да се свети името му — съгласиха се хорово, в тонично тризвучие, членовете на селската рокгрупа „Римска свещ“.
— Да се свети името му — пропяха и останалите.
Саймън все пак се осмели да попита:
— Да се свети името на кого?
— На Негово Величество… — Дългият Боб разпери широко ръце, а после направи дълбок поклон над масата. — Негово Величество, чието време настъпи. Негово Величество, нашият господар, Сатаната.
— С… С… С… Сатаната? — попита Саймън.
— Сатаната — каза Дългият Боб. — Или, както по-правилно произнасяме светото му име… Сатан- Кокошката.
16
— Какво стана там? — Реймънд се вкопчи в Зефир, която бе подкарала мотора на пълна газ. — Толкова много трупове. Беше ужасно. Направо ужасно.
Той вече не носеше миникартечницата. Току-що беше видял как изглежда смъртта отблизо. Не искаше да я вижда повече.
— Благодаря ти — каза Реймънд.
— Благодариш ми? — Зефир се усмихна през рамо.
— За това, че ми спаси живота. Можеш ли сега да спреш мотора. Повръща ми се.
— Боя се, че не разполагаме с време. Но ще се оправиш. Само продължавай да се държиш здраво. Знам къде отиваме.
И Реймънд продължи да я държи здраво през кръста. Моторът направи ляв завой, после зави надясно, а той продължаваше да се държи здраво.
— Сигурно ще имаме неприятности за това, което стана там, нали? — викна той на Зефир.
— Да, според мен ще имаме куп неприятности. Затова продължавай да се държиш здраво. Почти пристигнахме.
И те почти пристигнаха.
Пред тях се издигаше внушителна пирамида. Приличаше на мраморна, но не беше. Беше от пластмаса. Върху позлатения връх светеше с неоновите си букви фирменият надпис на тържището.
— Това ли е?
— Това е. А сега се дръж грубиянски.
— Грубиянски?
— Дръж се като човек от Рай. Знаещ как се прави.
— Да се държа като човек от Рай? Значи така се казва горният свят? Рай? Рай като „рай“?
— Ще ти обясня по-късно. — Зефир сви с мотора по един елегантен булевард. Отстрани имаше дълги редици обелиски (от пластмаса), плодни дръвчета (от пластмаса) и добре подрязан плет (също от пластмаса, но на Реймънд всичко му изглеждаше много внушително).
— Мразя тази планета — каза той.
— Запомни — подвикна му Зефир, — говоренето на глупости обърква събеседника. Можеш да го направиш. А ако не можеш, тогава аз ще…
— Не! — Онази риба меч още му беше пред очите. — Ще се справя.
Пред внушително извисилата се пирамида имаше великолепен портал. При портала — една от онези вдигащи се бариери и една от онези малки пазачески будки. Знаете как изглеждат. Има ги на входовете на паркингите и заводите, нали се сещате?
Всички са еднакви. В тях винаги има кука на стената да си окачите палтото, портативен телевизор, електрическа печка през зимата и електрически вентилатор през лятото, електрически чайник през цялата година, стол с лична възглавничка и купчина от онези „безобидни списания с готини мацки“, които, когато ги представят за доказателство пред съда, обикновено са определяни като „най-разюздана, долна порнография“.
В тези будки винаги мирише по един и същ начин. Миризмата е задушлива и има органичен произход. По-добре да не се замисляме по въпроса.
Когато Реймънд и Зефир се приближиха, от будката се подаде голяма черна глава на сокол. Беше облечен в спретната синя униформа и носеше папка.
Реймънд не му даде възможност да поправи първото впечатление, което беше извикал у него. Просто го намрази от пръв поглед.
Зефир спря мотора. Реймънд слезе от задната седалка и започна да си оправя якето и панталоните. Оправи реверите си, изтупа поръсилата го прах и си оглади гънките на панталоните. После си пооправи перчема.
— С какво мога да ви помогна? — попита пазачът, когато цялото това представление взе да му писва.
Реймънд го погледна така, сякаш го виждаше за първи път.
— Вдигни веднага бариерата — нареди той. — Искам да вляза.
— Цел на посещението? — пазачът възприе презрителния тон на Реймънд.
— Ние сме търговски представители от Рай. А сега се размърдай и ни пусни да минем.
— Няма да стане. Имате ли насрочена среща?
— Не ни е нужна. Веднага се дръпни настрана.
Соколовата глава погледна в папката.
— Нужно е да имате не само насрочена среща, но и официално разрешение от правителството, пропуск с печат за днешна дата, документ за самоличност. Трябва да ми покажете също междупланетните си паспорти, визите си и удостоверенията за ваксинация.
— Пфу! — възмути се Реймънд.
— Освен това съм длъжен да направя интимен телесен обиск на младата жена.
—
— Абе ти майтапиш ли се? — попита го пазачът.
— Стой настрана, простако. — Реймънд пристъпи крачка напред. Пазачът пред бариерата му препречи пътя. Не си поплюваше тоя пазач.
Реймънд изпусна въздуха, който се бе насъбрал в гърдите му.
— Настоявам незабавно да ни пуснеш да минем. Дошли сме да инспектираме последната пратка Джорджовци.
— Съжалявам, приятелче. Не мога да го направя. Я по-добре си върви по живо, по здраво там, откъдето си дошъл.
Зефир зацъка енергично с език.
— Сам ще се оправя — каза Реймънд. — Слушай какво. Действам съгласно преките инструкции на моя добър приятел Бинки.
— Бинки? Да нямаш предвид…
— Негово кралско величество Великият херцог. Да.
— Ти си личен приятел на Негово кралско величество?
— Да. — Реймънд засука пръсти в косата си. — Много личен приятел.
Пазачът го изгледа от главата до петите.
— А пък моят задник смърди на теменужки. Я се разкарай.
— Госпожице Зефир, пригответе се да ви диктувам — каза Реймънд.
Моливът и бележникът отново се материализираха в ръцете на Зефир.
— Разбира се, сър.
— До Негово кралско височество Великия херцог Фогърти, Дворец на небесните удоволствия, номер 1, „Големия шикозен булевард“, град Фогърти. „Драги Бинки, в съответствие с твоите изрични нареждания аз
