Най-страхотното шоу в космоса

се отправих с възможно най-голяма бързина към тържището, за да инспектирам пратката с Джорджовци, които ще се сервират тази вечер на специалния държавен прием в чест на твоя бедничък болен син Колин.

Обаче, когато обясних характера на тази моя кралска мисия, подчертавайки, че е възможно за продан да са били изпратени заразени екземпляри, които, ако бъдат поднесени, могат да отровят и теб, и цялата ти кралска фамилия, включително бедничкия ти болен син Колин, отказаха да ме пуснат.

Затова, според мен, в интерес на здравеопазването и хигиената е целият комплекс на тържището да бъде изравнен със земята, а потенциалните убийци да бъдат задържани за разпит, след което да бъдат осъдени и екзекутирани. Не се съмнявам, че след като бъде подложен в продължение на седмица на крайно жестоки мъчения, пазачът на портала ще може да съобщи имената на своите съучастници в това пъклено съзаклятие. Той се казва…“ — Реймънд спря. — Впрочем, как се казваш? — попита той пазача.

Но въпросният съвестен служител вече вдигаше бариерата.

— Моля, заповядайте — каза любезно той. — Приятен ден.

— Справи се много добре — викна Зефир, когато профучаха с мотора през вратата на пирамидата.

— Благодаря — ухили се Реймънд. — Просто имитирах професора.

— Да, но го направи по свой начин.

— Е, не съвсем. Изпълнението ми беше в стил „Саймън“.

— Това ще да е онзи Саймън, за когото споменаваш на всеки пет минути, нали?

— Той е най-добрият ми приятел. — Реймънд я сграбчи здраво през кръста, когато тя направи няколко резки завоя. — Опитах се да се престоря, че съм Саймън. Използвах дързостта му. Както и глупостите, с които обърква събеседниците си. Наистина го бива в това. Винаги когато е изпаднал в беда, може да се измъкне с приказки.

— Този Саймън ще да е много интересен мъж.

— Да, такъв е. — Реймънд се засмя. — Едно ще ти кажа. Не си представям положение, от което той да не може да се измъкне с приказки. Страшен пич е Саймън. Направо страшен пич.

Саймън беше целият плувнал в пот.

— С… С… С… Сатан-Кокошката? — каза със заекване той. — Не може да бъде.

— Вселил се е в тази птица. — Дългият Боб имитира с пръсти пърхане на крила. — Никога не съм предполагал, че подобно нещо е възможно. Мислех, че пилетата са си просто пилета, но не са. Те ги знаят тия работи. А сега ги знаем и ние.

— Знаем ги — казаха в хор останалите. — Ние от З. В. Я. Р. ги знаем.

Саймън пак си знаеше, че не бива да задава въпроса, но много му се искаше да разбере.

— Какво означава З. В. Я. Р.? — попита той.

— З. В. Я. Р. ли? — Дългият Боб се приведе по-близо към него. Саймън се сви на стола. — З. В. Я. Р. — каза птицефермерът — означава Земляци Величаещи Явлението Реинкарнация.

— Реинкарнация?

— Реинкарнация.

— Да бе, как не се сетих. Реинкарнация.

— „Реинкарнация“ означава „прераждане“, тъпанар такъв — каза хубавицата.

— Естествено става дума за прераждането на Сатаната — обясни Дългият Боб.

— Естествено. — На лицето на Саймън се появи измъчена усмивка. — Пък аз все си мислех, че З. В. Я. Р. е съкращение на Звено за Внезапен Яростен Рекет.

— Тъпанар — каза хубавицата.

В очите на Дългия Боб се беше появил фанатичен блясък.

— Ние сме избраниците, разбираш ли? Защото Той се излюпи при нас. За да се стигне до Него, се е преминало през хиляди поколения птици, милиарди и милиарди пилета. Сънувах сън, разбираш ли. Имах видение. Те ми отвориха очите. Те ми говориха.

— Пилетата ли? — попита Саймън.

— Пилетата — каза Дългият Боб.

„Божичко, Божичко, Господи Божичко“ — помисли си Саймън.

— Бях пиян — продължи Дългият Боб.

— Ще ми се и аз да бях — каза Саймън.

— Паднах. Беше в птичарника. И тогава те ми проговориха. Те могат да говорят, пилетата де. Ако поискат. Проговориха ми. Казаха, че са избрали мен.

Саймън не продума.

— Избрали ме да бъда баща на Преродения.

Саймън пак не продума.

— И така, аз дадох семето си на великата кокошка-майка.

Този път Саймън продума.

— Ти си чукал бройлер? — попита той.

Ръцете на Дългия Боб стиснаха Саймън за гърлото и го смъкнаха от стола.

— Дръж си богохулстващия език зад зъбите! — изрева бащата на Сатан-Кокошката.

— Добре де, добре. Извинявай. — Сега ръцете на Саймън бяха до лакти в парите. Чувството беше прекрасно. Той наистина искаше да си ги върне. Но с пари или без тях, първата му задача беше да офейка. А втората — да извика армията да хвърли една ядрена бомба върху онзи „Ужас в кокошарника“13.

Саймън си спомни бригадния генерал, който командваше онази част с инициали Р. О. Т. А. (Редовен Отдел на Техничарите Активисти) в романа „Доктор Ху“. Той ще бъде онзи момък, който телефонира и вдига юнаците от Р. О. Т. А. по тревога. Р. О. Т. А. срещу З. В. Я. Р. Точно така.

Така. Беше дошло времето да офейква.

— Е добре, достатъчно. — Саймън се освободи от хватката на птицефермера. — Стига вече. Всичко сте объркали. Знаех си, че ще стане така. Имате късмет, че дойдох.

— Тоя да, не откачи? — попита Дейв Войнишката стойка.

— Ти изобщо не трябва да си тук — каза Саймън на Дейв. — Ти трябва да си вкъщи и да очакваш едно важно телефонно обаждане.

— Какви са тия дрънканици? — Физиономията на Дейв изрази недоумение.

— Що се отнася до вас тримата… — Саймън се обърна към момчетата от „Римска свещ“ — в момента трябва сте във „Веселите градинари“ за побоя.

— Побоя ли? — попита Кевин от „Римска свещ“. — Какъв побой?

— Ами побоят, дето ще му го теглите на Пол.

— Защо? — Сега беше ред на Кевин да изрази недоумение.

— Не мога да ви кажа. — Саймън се обърна към Дългия Боб. — Не мога да им кажа, нали?

— Не можеш ли? — Дългият Боб също изпита леко недоумение. Но в интерес на истината основното, което чувстваше, беше чисто и просто все по-засилващо се раздразнение. — Какво имаш предвид?

— Книгата. — Саймън намигна на Дългия Боб и пооголи зъби в усмивка. — Книгата от бъдещето. Книгата, която ти така отчаяно желаеш. Книгата, която е у мен.

— Аха! — извика Боб. — Аха!

— Книгата, която съм прочел. От кора до кора.

— Той лъже. — Хубавицата сви привлекателните си сочни устни. — Не вярвайте и на дума от това, което казва.

— Естествено е точно тя да говори така. — Саймън насочи цялото си внимание към Дългия Боб. Опитът го беше научил, че ако се мъчи да води едновременно разговор с трима души, има опасност да се провали.

— Защо да е естествено тя да говори така? — попита Дългият Боб.

— Ами заради удара, който възнамерява да направи, като отмъкне всичките пари, които ще спечеля утре.

— Утре ли? — попита Дейв Войнишката стойка.