Защото сега Саймън беше наистина, ама наистина уплашен.
— Тоя път си навря гагата точно там, дето не трябва — каза му Дик. — Сега ще трябва да даваш обяснения.
— Ще ти дам много пари — замоли се Саймън.
— Всичките ти пари са у нас — каза Дик. — А сега хванахме и теб.
Саймън закърши ръце и изпадна в пълно отчаяние.
— Скапаното ти псе пак ми се провеси на крака.
За късмет на Саймън вратата на къщата беше полуоткрехната, когато Дик Годолфин го блъсна с приклада на пушката и се наложи да я отвори с глава.
Стовари се точно по средата на кухнята, като прекъсна веселбата на веселящите се веселяци. Лайза се смъкна от коленете на Дейв Войнишката стойка.
— Саймън! — възкликна тя и си пооправи сутиена през фланелката. През фланелката на
— Да, наистина голяма изненада. — Дългият Боб остави на масата буркана, от който си посръбваше. — Имаше ли някой с него? — попита той Дик.
Бракониерът поклати глава.
— Копелето е съвсем само. Канеше се да изгори птичарника. Негово величество…
Дългият Боб сложи пръст на устните си.
— Ти си бил голяма досада, бе — каза той на проснатия на земята нещастник, на чийто крак се беше провесил песът.
Саймън се хвана за главата. Главоболието му отново се беше върнало.
— Този човек е луд — заяви той и посочи бракониера. — Правех си вечерната разходка, когато той се нахвърли отгоре ми с пушка в ръка. Трябва да бъде арестуван. Бъди така любезен да ми разрешиш да ползвам телефона ти, за да извикам полицията.
— Трябва да му се признае, че го бива в лъжите — каза Дейв Войнишката стойка.
— Вече му отдадох заслуженото — отвърна Дик. — Здравата го фраснах с приклада.
— Къде е книгата? — попита Дългият Боб. — Книгата у него ли е?
— Книга? — обади се Саймън. — Каква книга?
Дик го изрита в ребрата.
— Ох — изстена Саймън и се сви на две.
Дик се наведе и пребърка джобовете му.
— Не е в него — каза той.
Книгата наистина не беше у Саймън, защото той я беше оставил в храсталака-скривалище. Беше му се сторил не по-малко подходящ за такава цел, отколкото което и да е било друго място.
— Къде е тя, Саймън? — надвеси се над него Дългият Боб. — Знаем, че е у теб, иначе никога не би могъл да спечелиш от конните състезания. Тази книга ужасно ни трябва. Не беше предназначена за теб. Къде си я скрил?
Дългият Боб ритна треперещия младеж. Треперещият младеж се претърколи, повличайки кучето на Дик със себе си.
— У Драскача е — излъга Саймън. — Току-що идвам от дома му. През цялото време е била у него. Тъкмо той ми каза на кои коне да заложа.
— Драскачът ли ти каза? — Дългият Боб поглади гъстата си брада. Дотук не бяхме споменавали за нея, но въпреки това той си имаше брада. И сега я гладеше.
— Дик — каза той, — върви при Драскача и му предай какво ни каза Саймън току-що. Донеси ни книгата.
— Ще дойда с теб — каза Саймън. — Всъщност, ако искаш, мога да отида вместо теб.
— Да не си мръднал — каза Дългият Боб. — Нека всички се помолим Дик да не се върне с разочароващи новини.
„Нека се помолим изобщо да не се върне“ — каза си наум Саймън.
— Хей Дик, отрепка такава, не забравяй да си вземеш и кучето.
Вратата се затвори зад Дик и песа му и Саймън с мъка се изправи на крака.
— Мога ли да получа и аз нещо за пиене? — попита той.
— Сядай и млъквай.
— Дадено, Боб, разбира се. — Саймън се стовари върху един свободен стол и възнагради околните с една изтормозена усмивка. Тъй като те не отвърнаха на дружелюбната му гримаса, той проточи врат, за да види торбите с печалбата си. Беше толкова близо, но и толкова далеч!
Дългият Боб сложи буркан с ябълково вино между Саймън и обекта на въжделенията му.
— Сега се насади на пачи яйца — обърна се към него птицефермерът.
— На пачи яйца? — Саймън оголи искрящобелите си зъби в нещо, което много се постара да наподобява усмивка. — Вярно е, че съм малко объркан. Какво точно става тук?
— Сам видя какво става, докато беше в бараката.
— Нищо не съм видял.
Дългият Боб подуши Саймън.
— Усещам миризмата му по теб. Усещам също и колко те е шубе.
— Не знам за какво говориш. — Саймън надигна буркана с трепереща ръка и го пресуши на един дъх.
— Знаеш, ама не разбираш. — Дългият Боб го потупа по рамото. — Не е нужно да го усукваш. Поне засега.
— Какво става?
Дългият Боб наля на Саймън още един буркан и му го подаде.
— Какво става ли? Ще ти кажа. В края на краищата, то няма да излезе отвъд тези четири стени, нали?
— Разбира се, че няма. — Саймън сложи ръка на сърцето си и отпи от ябълковото вино.
— Няма да излезе, защото ти никога вече няма да излезеш отвъд тези четири стени.
— О — каза Лайза, — колко жалко.
— Благодаря ти, любима моя Лайза — обърна се към нея Саймън. — Винаги съм те обичал и продължавам да те обичам.
— За Негово величество е нужно жертвоприношение — заяви Дългият Боб. — Определям за жертва Саймън. Които са „за“, да кажат „тъй вярно“.
— Тъй вярно — казаха всички с изключение на Саймън. Всички, включително и Лайза.
— Аз пък определям песа на Дик — каза Саймън. — Хайде сега, стига майтапи. Жертвоприношение, грънци. Впрочем, мога ли да ти ползвам тоалетната?
— Стой мирен. — Дългият Боб закова в Саймън поглед, който в никакъв случай не можеше да се нарече успокояващ. — Стой мирен и си затвори плювалника, а аз ще ти разкажа всичко.
Саймън остана мирен, затвори си плювалника и тихичко се изпика в ботушите си.
— Удари часът — започна напевно Дългият Боб. — Настъпили са времена, каквито никога преди не е имало.
Саймън пресуши буркана си. „Не ми харесва тази работа“ — каза си той.
— Идва Краят на времената — обяви Дългият Боб.
„О, господи“ — каза си Саймън.
— Наближава Свършекът на света. Безчет знамения изпълват небесата. Поличби, че идва Рагнарок11.
— Иде Залезът на боговете12 — провикна се Дейв Войнишката стойка.
— Точно тъй — каза Дългият Боб. — Точно тъй. А нам ще се роди младенец. Нам цар е отреден. Небето ще потъмнее и Слънцето ще се откъсне от своята орбита.
„Орбита?“ — каза си Саймън. О, Боже, о, Боже!
— Зловоние ще изпълни въздуха, всичко ще повехне, а земните твари ще се влачат по корем и отчаяно ще търсят глътка въздух. — Дългият Боб направи драматична демонстрация на това как точно ще дишат
