Най-страхотното шоу в космоса

душа. Пилетата бяха глупави, безмозъчни същества.

Вратата на голямата барака не беше заключена. Беше пуснато само резето. Саймън го вдигна. Планът беше прост. Ще се вмъкне вътре, ще затвори вратата след себе си и ще светне лампата. Бараките бяха без прозорци и нямаше да го видят отстрани. Ще полее всичко с бензин. Ще отвори вратата и ще изгони пилетата. После ще запали един фитил и ще се оттегли на безопасно разстояние. Съвсем проста работа.

— Ще пална твоя кокошарник — запя Саймън, използвайки мелодията на една стара песен на Пол Йънг.

Вътре беше тъмно. Първото нещо, което му направи впечатление, беше миризмата. Беше същата, която беше усетил и по-рано. Странна миризма, която се долавяше ясно през вонята на птичи тор. Беше много силна.

— Егати гнусната смрад! Къде е ключът за осветлението?

Второто нещо, което му направи впечатление, беше шумът. Или по-скоро внезапната липса на какъвто и да било шум. Всички пилета изведнъж млъкнаха, което беше необичайно, като се има предвид обстоятелството, че вътре ненадейно се бе вмъкнал непознат, на чийто крак се беше провесило куче.

Саймън намери пипнешком ключа и запали лампата. Неоновите тръби зашумяха, изпукаха и оживяха, заливайки бараката със силна, безкомпромисна светлина.

Саймън примигна, докато очите му привикнат, а после от зяпналата му уста се откъсна лека, но много показателна въздишка.

Външният вид на колибата определено лъжеше относно това, що се криеше в дълбините й. То изобщо не приличаше на обикновения средностатистически бремфиилдски птичарник. Приличаше на лаборатория за изследване на животни или нещо подобно.

Вътре беше чисто. Чисто като в болница. На пода нямаше нито едно петънце. Белият линолеум бе току-що измит. По протежение на прясно боядисаните стени бяха наредени блестящи алуминиеви рафтове, на които бяха сложени стотици полози със стъклени стени. По четири рафта от двете страни. В най- отдалечения край на бараката имаше болничен параван, зад който беше скрито нещо. Заинтригуван, Саймън остави тубата с бензина на земята и помъкна провесилото се на крака му куче през помещението, за да огледа по-добре.

Направи три крачки и спря. Тук нещо не беше в ред. И това нещо — или поне част от него — бяха пилетата.

Саймън ги погледна. Те бяха притихнали неподвижно й го гледаха с напрегнато внимание. Въпреки че пилетата по принцип никога не могат да изглеждат приятелски настроени, видът на тези беше определено — какво? Зловещ, каза си Саймън, определено зловещ. Това не им беше наред на пилетата.

Саймън потрепери. Тук беше и студено. И то май по-студено, отколкото навън. Дъхът му се отделяше във вид на пара. Да не би да има охладителна инсталация? Е това също не беше в реда на нещата, нали?

Саймън изпъна крак и установи, че мелезът го беше пуснал. Сега песът се беше свил страхливо край него. С настръхнала козина, оголени зъби и поглед, прикован в паравана.

— К’во става тука, бе? — Саймън прецени обстоятелствата: поведението на кучето и на пилетата; дъха, който се превръщаше в пара; болничния параван. — Така. Я дай да хвърля един поглед.

Запромъква се нататък в типичния си И неповторим стил на промъкване. Отляво и отдясно пилетата се размърдаха и записукаха неодобрително. Всичко живо се беше вторачило в него.

— Я да си гледате работата, мамка ви!

С всяка крачка, която го отвеждаше към паравана, миризмата се засилваше. Саймън все още не разбираше каква е тази миризма, но сега поне знаеше откъде идва.

Пилетата ставаха все по-неспокойни и когато протегна ръка към паравана, те нададоха ужасен писък, а после млъкнаха.

Миг след това настъпи тишина. Това беше сигнал за Саймън да очаква нещо недобро.

— Хайде да свършвам с това и да се махам. — Той дръпна паравана настрана.

Миризмата беше непоносима, но не тя го накара да отстъпи крачка назад и да сложи ръка пред устата си.

Причината беше в това, което видя.

Видя една стоманена маса, върху която имаше голям инкубатор със стъклени стени. Той беше свързан с хладилна инсталация и беше осветен от редица неонови тръби.

В инкубатора, върху възглавница от червено кадифе, лежеше нещо.

Нещо голо, с размерите на новородено бебе. Нещо зловещо.

Нещо много човешко, но и много нечовешко. Гърдите и коремът бяха покрити с мек пух. Пълничките ръчички и краченца завършваха с неприятно закривени птичи нокти. По малката глава нямаше коса, но в замяна на това беше увенчана с гребен от лъскавочерни пера.

Саймън се ужаси, когато главата се обърна бавно към него. Очите бяха човешки, зелени и с пронизващ поглед. Но там, където трябваше да бъдат носът и устата, се виждаше жесток клюн.

Очите го погледнаха недоволно, а клюнът се размърда и от него се показа дълъг черен език. Това същество беше въплъщение на демоничното, черно, смразяващо зло.

— Боже господи! — Саймън постоя един миг разтреперан. Но после особеното химическо вещество в главата му даде изрични инструкции: „Зарязвай всичко, както го намери, и се омитай.“

С разтреперана ръка върна паравана обратно на мястото му и започна бързо-бързо да отстъпва заднешком към вратата на бараката. Когато стигна до нея, той се обърна и побягна, но се спъна в тубата с бензин и падна по очи.

Изгори го!

Саймън се изправи на крака.

— Не знам какво си ти — прошепна той, докато отвиваше капачката на тубата, — но от теб лъха зло и аз ще те изгоря.

— Не, няма. — Саймън чу гласа и усети във врата си студеното, твърдо докосване на стомана. Правилно прецени, че това е дулото на ловджийска пушка.

— О, господи! — каза той.

— Б-б-б-бед ту дъ боун. — Моторът „Харли Дейвидсън“ се носеше по булевардите на Фогърти. Те наистина бяха красиви. Приличаха малко на обстановката от филма „Нетърпимост“ на режисьора Д. У. Грифит — или може би от „Раждането на една нация“? Онзи с огромните вавилонски стъпала и статуите на слонове върху грамадни колони. „Нетърпимост“, да, определено беше „Нетърпимост“10. Само че всичко беше не в оригиналния черно-бял вариант, а във великолепни цветове.

— Тук май не се навърта много народ — каза Реймънд на Зефир.

— Всички са отишли на цирк — отговори тя.

— А къде държат отвлечените хора?

— В салона за разпродажби. Отбелязан е на картата ти.

— Отбелязан е на картата ми? — запита Реймънд замислено. „На коя ли точно карта ще да е това“ — каза си той и още по-дълбоко се замисли.

— На тази, която ти мушнах в джоба на якето, когато напускахме кораба — отвърна му Зефир Вълшебната.

— А, тази ли? Намерих я, благодаря.

Естествено, картата беше на английски, както и надписите по улиците в столицата на Сатурн. С течение на времето на Реймънд щяха да му се изяснят много неща. Да, с течение на времето. Но не сега.

Засега просто трябваше да се задоволи да се вози зад това великолепно създание на мотора, който тя беше материализирала от въздуха, да носи дрехите, които тя бе материализирала от въздуха, и да влачи на рамо тази абсурдна миникартечница, която тя му бе доставила от същата ефирна, но очевидно доста пластична субстанция. Всичко това, разбира се, звучеше твърде невероятно, но въпреки това беше страхотно приключение.

— Не мога едновременно да придържам това нелепо пушкало и да разчитам картата — каза Реймънд. —