Някои неща просто
Зефир спря мотоциклета до един тротоар, изключи двигателя и без каквото и да било усилие изправи тежката машина на степенката. После слезе от седалката.
— Изглеждаш страхотно в това облекло — каза Реймънд.
— Благодаря ти — Зефир леко се поклони. — А сега ми покажи картата, защото не разполагаме с много време. Освен това мисля, че не сме спрели в особено приятен квартал.
Реймънд се огледа. Да, кварталът наистина не беше никак приятен. Неусетно се бяха отклонили от главната улица и сега вместо в центъра на Мемфис се намираха в търговската част на Кайро. Видът на квартала сякаш предупреждаваше: „Страннико, бъди нащрек!“ Реймънд не го хареса от пръв поглед.
На улицата има много начини да се привлече вниманието на тълпата. Например, ако стане някаква катастрофа, ако две жени се сбият, а понякога дори ако на импровизирана трибуна се възкачи оратор. Един „Харли Дейвидсън“ винаги привлича вниманието. Особено пък „Харли Дейвидсън“ с красива жена до него, облечена от главата до петите в черна кожа. Това обезателно ще привлече вниманието. Опитайте и ще видите.
Зефир разгърна картата.
— Неприятности ли имате? — попита един минувач с глава на чакал и костюм на крещящи карета. Веднага напомни на Реймънд за Лон Чейни-старши в неговото, днес вече легендарно, изпълнение на „Човекът вълк“, дали пък не беше „Върколакът“? А дали не беше Уорнър Оланд в суперпродукцията от 1935 година „Лондонският върколак“? Всъщност, има ли това някакво значение?
— Може би ще мога да помогна? — попита човекът вълк с мазен и добре школуван глас.
Зефир не му обърна внимание.
— Туристка ли сте? — Той гледаше с възхищение към момичето и мотоциклета, но демонстративно не обръщаше внимание на Реймънд. — Нека отгатна. Сигурно сте от Рай, нали?
Зефир обърна глава. Реймънд се замисли върху думата „Рай“. Дали не викат така на горната Земя?
— Чудесна планета. — Човекът вълк изтупа някаква въображаема прашинка от ревера на сакото си и се надвеси ухилен през рамото на Зефир. — Бях там на почивка миналата година. Макар че понамирисва малко. Ще стане много по-добре, когато запушат дупките на полюсите, не мислите ли?
— Да мисля? — Зефир изгледа надменно чакалската глава. — Да, аз мисля, следователно съм от Рай. От твърдината на познанието и расовата чистота. Що не отидеш да се гръмнеш някъде.
Човекът вълк очевидно беше нечувствителен към обидите, а може би — също като Саймън — обичаше истинските предизвикателства. Продължи невъзмутимо да бърбори без никаква пауза.
Реймънд почваше да се спича, а пристигането на други двама жители на Сатурн, които явно си падаха по мотори „Харли Дейвидсън“ и по жени, облечени в черна кожа, с нищо не допринесе за разведряване на обстановката.
Новопристигналите бяха свалячи с ястребови глави, облечени в анцузи и маратонки.
— Не пипай мотора — каза Реймънд, когато единият протегна любопитна ръка.
— Брей — каза ястребовата глава, — този мотор наистина си по бива.
— Разкарай се — озъби му се Реймънд.
Двойка твърде пестеливо облечени мадами с глави на соколи, които се бяха появили от една сграда, която очевидно беше дом с лоша репутация, се закискаха при този отговор.
— И за вас се отнася — каза им Реймънд.
— Какво става тук — попита една дама с глава на ибис и сламена шапка. — Да няма катастрофа?
— Ще стане само след миг — отвърна Реймънд и многозначително размаха голямата картечница.
— Това е просто играчка — захили се младият сваляч с ястребовата глава. — Хей, Зип, я ела тук и му покажи какво имаш
— Зефир, наистина мисля, че трябва веднага да си вървим.
— Ще ни повозите ли на мотора си? — попита госпожата с ибисовата глава и сламената шапка. — Само едно кръгче.
— Не пипайте мотора, моля. Да тръгваме, Зефир.
В този момент някой ощипа Зефир по задника. Може би не беше мъжът вълк. По-скоро беше широкоплещестият с глава на сокол и широкопола шапка, който държеше дома с лошата репутация и който току-що беше излязъл, за да види какво правят неговите момичета. Но Зефир се обърна и удари вълчата глава. Фрасна го право по носа. С един-единствен рязък и силен удар. Това много би се харесало на граф Данте (автор на ръководство по източни бойни изкуства — нали си спомняте). Обаче не се понрави на събралата се тълпа.
Зип измъкна патлака си. Биваше си го.
Реймънд се опита Да даде изстрел с картечницата във въздуха, но тъй като нямаше никаква представа как всъщност се действа с нея, предпочете да я използва като тояга и фрасна по главата размахващия оръжие ястреб. Но не го уцели и повлечен от значителната тежест на оръжието, падна от мотора.
После всичко се разви мълниеносно.
Зип прескочи падналия Реймънд, а другият ястреб възседна мотоциклета. Мъжът със соколовата глава сграбчи Зефир през кръста и я вдигна във въздуха. Дамата с ибисовата глава и сламената шапка се опита да отмъкне миникартечницата, а ястребът пробва да подкара мотоциклета.
— Не! — изкрещя Реймънд.
Зип се прицели в него и натисна спусъка.
Блесна ослепителна светлина и последва страхотен трясък, след което се разнесоха писъци и крясъци.
Реймънд, който бе стиснал здраво очи в очакване на съприкосновението с куршума от патлака на Зип, отново ги отвори. Все още се намираше на белия свят. Обаче сега този свят беше пощурял.
Зип се беше проснал на няколко метра встрани. От гърдите му стърчеше острието на една риба-меч. Останалата част от рибата пляскаше зад него в канавката.
— Ааааагх! — обади се Реймънд.
Младият ястреб крещеше, но не заради загубата на приятеля си. Моторът „Харли Дейвидсън“, върху който беше седнал, се беше превърнал в тигър. Той го беше хванал за ушите. Тигърът извърна глава и…
— Ааааагх! — обади се пак Реймънд.
Соколовата глава също крещеше. Въпреки че беше голям и космат, въобще не можеше да се мери е мечката, която бе гушнал в момента. Мечката имаше страховити нокти, които сега…
— Ааааагх! — Реймънд затвори очи.
От всички посоки долиташе „Ааааагх!“. Госпожата с ибисовата глава и сламената шапка се опитваше да се откачи от това, което вече не беше миникартечница, а разлютена змия. Човекът вълк беше паднал на земята и една хиена го беше заръфала за гърлото. Ято прилепи преследваше всички останали, които се бяха впуснали в бягство и крещяха.
— Искам вкъщи — проплака Реймънд и се сви като ембрион. — Искам вкъщи, не мога повече!
— Успокой се — чу той в ухото си гласа на Зефир. — Хайде, качвай се на мотора.
— На мотора? — Реймънд отвори едното си око. — Моторът беше отново на мястото си. Издигаше се сред купчината тела и пролята кръв.
— Да, на мотора. Качвай се! Да се омитаме, както казват някои.
— Омитай се оттук! — каза мъжът с ловната пушка. — Веднага се омитай, казах!
— Просто почиствах — обясни разтреперан Саймън. — Дългият Боб ме нае да се грижа за чистотата на това място. Тъкмо се мъчех да изтрия едни петна от пода с метилов спирт. Ето, вече ги няма. Веднага си тръгвам.
— Абе ти си бил много лъжливо копеле — каза Дик Годолфин, защото това наистина беше той. — Но не може да ти се отрече, че те бива в лъжите. А сега мърдай или ще те застрелям.
Коленете на Саймън не го слушаха. Непрекъснато трепереха, докато вървеше. И зъбите му тракаха. Колкото повече лъжи разправяше на Дик бракониера, докато последният го смушкваше да върви през двора, толкова по-неубедителни изглеждаха те дори на самия него.
