Най-страхотното шоу в космоса

Да живее рокендролът. Мощните акорди на една баскитара прогърмяха над кея. Плътен глас запя:

— Бед ту дъ боун. Б-б-б-б-бед ту дъ боун9.

Чу се страхотен рев от двоен ауспух, когато една ръка в кожена ръкавица завъртя дръжката на газта и моторът излезе от търбуха на парахода. Беше нисък, с извити назад дълги хромирани дръжки. С платено мито.

И беше „Харли Дейвидсън“.

А кой в утрото ранно мотора си караше
в черна кожа изтупан, кой смело летеше?
Не беше ли Реймънд, дебилът не беше ли?
Някой тук се изцепи: Не беше! Не беше!

Не беше. Беше Зефир.

Реймънд винаги бе смятал да се научи да кара мотор. Това си му беше амбиция от край време. Но тъй като никога не можа да събере пари, за да си купи, а и нямаше приятели, които да са достатъчно глупави, че да му дадат назаем своите мотори, за да се учи и упражнява…

Сега се возеше отзад.

Но пък беше облечен в черна кожа от главата до петите. Което все пак беше нещо.

Освен това Реймънд се превиваше под значителната тежест на една 7.62-милиметрова миникартечница „М–134“.

Което беше още по-нещо.

И така, Реймънд запя. Изви устна като Елвис и се присъедини към данданията, която се носеше от уредбата.

— Бед ту дъ боун — изрева той. — Б-б-б-бед ту дъ боун.

15

— Махни се от крака ми, въшлив, крастав помияр.

Саймън закуцука покрай оградата, по която течеше ток, и влезе в охранявания двор през неохраняваната отворена врата.

— Би ли се махнал, ако обичаш?

Песът показа ясно, че не би. Беше обхванат от прилив на страстна привързаност към крака на Саймън и нищо не бе в състояние да го накара да се отдели от него.

Саймън реши, че няма смисъл да се съпротивлява. Сега поне звярът бе престанал да ръмжи и просто дишаше тежко. Тъй като в отговор на Саймъновите вопли за помощ от къщата не излезе никой, той с основание предположи, че онези вътре няма да чуят и тежкото дишане.

Стигна до ягуара и надникна вътре през отвореното стъкло. Върху ключа за запалването играеше тънък лунен лъч. Колко удобно. Саймън се пресегна, извади го и го пъхна в джоба на онзи си крачол, на който нямаше увиснало куче. След това се замъкна до лендроувъра на Дългия Боб и надникна вътре. Там нямаше ключове. Е, това беше съвсем естествено. Дългият Боб би трябвало да вземе ключодържателя със себе си, за да отключи входната врата. Беше съвсем в реда на нещата.

Саймън се наведе внимателно и изпусна двете предни гуми на колата. После закуцука към къщата.

Отвътре долетя весела глъчка. Май се вихреше купон.

Саймън се промъкна до кухненския прозорец и погледна през неизмитото стъкло. Отдръпна се рязко, после пак погледна и тихичко изруга.

Купонът си го биваше, няма що!

Всички бяха там, наобиколили кухненската маса.

Ето я хубавицата, седнала с гръб към прозореца.

И нейните приятелчета — терористите. Бяха без маски. Оказа се, че са не други, а членовете на селската рокгрупа „Римска свещ“ (кръстена на един парашутен инцидент, а не на едноименния фойерверк).

Ей го Дългия Боб. Беше се настанил на далечния край на масата и пълнеше чашите с ябълково вино.

Ето го и Дейв Войнишката стойка, който тъкмо вдигаше чаша, за да се чукне с Дългия Боб.

Ето я и Лайза, приятелката на Саймън.

Беше седнала на коляното на Дейв и го беше прегърнала през врата.

— Копелета — процеди през зъби Саймън.

А, да, ето ги и торбите с парите му, сложени точно по средата на масата.

— Копелета, копелета, копелета — нареждаше тихичко Саймън. — Няма да оставя тази работа така.

Начинанието с отпъждането на кучето се беше закучило и Саймън го помъкна със себе си обратно до лендроувъра на Дългия Боб. Реши, че случаят изисква драстични действия. Не можеше и дума да става за открит сблъсък, защото бяха прекалено много. Най-добре беше да се опита да им отвлече вниманието. Да направи нещо, което да накара всички да излязат от кухнята, та да може да се вмъкне вътре и да си възвърне законната собственост.

— А няма по-добро средство за отвличане на вниманието от едно хубаво пожарче — си каза той, като се довлече до задницата на лендроувъра и отвъртя капачката на резервоара.

Подпалвачеството е гнусно злодеяние. Саймън никога преди не бе и помислял, че може да направи подобно нещо. Но сега беше ядосан. Ама наистина много ядосан. И единственият въпрос, който се въртеше в съзнанието му, беше какво ще е най-подходящо да подпали.

Лендроувърът? Не, беше твърде близо до ягуара, с който смяташе да избяга. Нещо друго тогава. Нещо, което се намира в другия край на двора, далеч от вратата. Нещо, което щеше да пламне като факла. Какво да бъде то?

Зад къщата, посребрени от лунната светлина, лежаха бараките на птичарниците.

— Идеално — каза си Саймън.

Идеално? Какви ги дрънка тоя?

— Идеално. Естествено, преди това ще пусна всички пилета.

Слава Богу. У него има поне грам почтеност.

— Така суматохата ще стане още по-голяма.

Каква ти почтеност!

Саймън погледна гневно към мелеза, провесил се на крака му.

— Не свърши ли вече?

Не беше свършил.

— Може би перспективата да получиш пиле за вечеря ще те убеди да побързаш.

Птичарниците бяха широки дървени бараки, без прозорци и в твърде окаяно състояние. И без това изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се срутят. Саймън с основание би могъл да се самоуспокои, че прави услуга на Дългия Боб, който можеше да си вземе парите от застраховката и да си построи нови. Но подобно неубедително оправдание за пъкленото деяние, което се канеше да извърши, изобщо не хрумна на Саймън.

— Най-голямата барака е най-подходяща — каза си той и се запъти нататък, влачейки със себе си кучето и тубата с бензин.

Пилетата къткаха и кудкудякаха. Пилетата по принцип издават твърде отвратителни звуци. Подобни на непонятните брътвежи на обитателите на някоя лудница.

На Саймън пилетата не му допадаха, така че не му пукаше за тях. Той харесваше прасетата с изключение на миглите им, които прекалено много наподобяват на човешките. Но пилетата не му бяха по