на бягане с препятствия. Рекордьорът на бягане с препятствия би могъл да надбяга такова куче, да прескочи оградата и да пита за още.
Какво да кажем обаче за човек, който не е в такава форма? За човек, който от дълго време не е ял нищо? За човек, който съвсем неотдавна е бил бутнат от ягуар? За човек, излочил няколко двойни уискита?
Би ли могъл такъв човек да надбяга куче?
Не! Такъв човек не би могъл.
Саймън падна, а адското изчадие рипна отгоре му. Чу се тракане на зъби и драскане с лапи, ръмжене и вой.
Воя го нададе Саймън.
— Помощ! — изкрещя той, опитвайки се, доколкото можеше, да запази слабините и лицето си. — Куш, долу, момче, куш долу!
Нямаше късмет, чакаше го смърт, и то каква! Щеше да бъде разкъсан и изяден жив, сам в тъмното, без някой наблизо, за да му помогне.
Какъв гаден начин да си отиде човек от този свят.
Саймън риташе, блъскаше, удряше. Нямаше да се предаде без бой. Жаден за кръв, звярът се хвърли с лай към крака му.
Злобното, ръмжащо и лаещо животно се канеше да го разръфа. Отвратителният му дъх блъсна Саймън в ноздрите и направо го задуши. В жълтите очи проблесна ярост и черното демонично пале увисна на крака му.
— Я чакай, чакай! — Саймън прекрати борбата. — Черно демонично какво?
Хъм-хъм-хъм — заумилква се мелезът на Дик Годолфин — хъм-хъм-хъм-хъм-хъм.
— Хъм — каза телевизионният коментатор. — Тук е Хъмфри Гогмагог.
(Получава ли се остроумен каламбур, или не? Не? Тогава сами си ги измисляйте тия неща. Ама ха!)
— Предаваме на живо — продължи той — от пристанището на окъпания в слънчева светлина град Фогърти. Тук ще приветстваме пристигането на професор Мерлин и неговия междупланетен цирк. Дошли са, за да играят на тържествата по случай рождения ден на Негово кралско височество Великия херцог. Вече е спусната стълбата на този чудесен кораб, който краси пристанището с великолепието си, и само след миг ще започне парадът на цирка. Това обещава да бъде едно шоу, което дълго ще се помни, затова не се хващайте за телефона, ще се включим отново веднага след рекламата.
Тълпите на кея нададоха приветствени викове, когато от поръждясалата, но все още годна уредба на парахода „Саламандър“ се разнесоха звуците на „Марша на гладиаторите“.
По домовете си телевизионните зрители на Фогърти, които отмаряха на този всенароден празник, се настаниха удобно във фотьойлите си, докато на екрана една актриса с глава на ястреб и с прекрасни гърди, които правеха чест на пластичните хирурзи, изтъкваше преимуществата на приготвен в тенджера под налягане Джордж.
Професор Мерлин яздеше слон. Видът на слона показваше, че е много стар и краката му трепереха. Начервените му страни и украсената с пера корона не можеха да скрият този факт. Тези, на които им бе известно какво става с дебелокожите, когато прехвърлят годините на разцвет, споделиха помежду си:
— О, насреща ни идват пет клавиатури за пиано, четири дръжки за чадъри, три комплекта куфари от сива кожа, две изкуствени влагалища за перверзни типове и един тон котешка храна.
— Дий, Джъмбо — викна професор Мерлин. — Покажи им какво можеш.
Професорът изглеждаше много добре. Този път беше от главата до петите в бяла коприна. Беше облечен в пълната премяна на шеф на манежа. Цилиндър, папийонка, фрак, брич и бели ботуши за езда от агнешка кожа. Имаше камшик, с който плющеше в озарения от слънчевите лъчи въздух.
Джъмбо заслиза бавно по стълбата със смело вдигнат хобот и с достойнството на благородна вдовица. При всяка несигурна стъпка астматично тръбеше и се кланяше.
След него се диплеше големият парад.
Сред тълпата заподскачаха клоуни. Следваха Арлекини, Пиеро, селски смешници и шутове. Показваха разни номера. Жонглираха с топки и разноцветни бухалки. Тук-там се мяркаше по някоя бинтована ръка или крак.
Целият облечен в черно, на колесница с черни колела, теглена от две катраненочерни кобили, на високи токове и с щраусови пера на главата, д-р Бактерия беше кацнал на капрата като някой гарван. От време на време повдигаше за поздрав приличната си на кюнец черна шапка и разкриваше парчето лейкопласт, плътно залепено на челото му.
Феникс Огнеупорната Танцьорка се беше скрила почти изцяло зад азбестовите ветрила. Ама наистина ли беше гола? Мъжете сред тълпата проточиха вратове, надявайки се изпод ветрилата да им се мерне нещо розово. Огнегълтачите издухваха огнени струи върху й, докато танцуваше, като не позволяваха да се види нищо по-съществено от тялото й. Към небето се издигнаха кълба черен дим.
А сега дайте израз на изумлението и възхитата си. Защото ето, сред дима се носи Били Балонът, надут до невероятни размери. Казват, че този ефект се постигал с помощта на хелий. Какъв кеф за тълпата! Били Балонът беше вързан с въжета и свиреше на малка китара.
Ето и джудже, стъпило на раменете на гигант (и виждащо по-надалеч от него). Следваше лейди Алострел на велосипед с едно колело, а около нея се въртяха и извиваха полувиждащи се, полувъображаеми какво? Тълпа духове и призраци? Таласъми и феи? Възможно ли е изобщо подобно нещо и как го правите, ваша милост?
Насам, народе!
О не, пардон. Дайте път. Божичко, какви чудеса имало по света! Сега в процесията следваха четири коня, които теглеха широк фургон, открит отстрани. В него се виждаше огромен стъклен резервоар, пълен с вода, която се плискаше насам-натам, плис-пляс! Под водата имаше човек с плувки. Името му беше Аквафагоцит, а около него се стрелкаше пасаж сребърни рибки. Той целият бе в злато. С широко разтворени челюсти и святкащи зъби…
Но нека продължим нататък.
Следват сиамските тризначки — хубави момичета, въпреки че на едно бузата е изподрана, а друго има синина под окото. Те изпращат въздушни целувки на тълпата и развяват малки знаменца. Възседнали са три щрауса. В тандем.
Големият парад продължава напред.
Следват пудели, изправени на задните си лапи, и лъвове в клетка. Реват наглед страховито, въпреки че са на преклонна възраст.
А след тях идат още клоуни. И най-силният човек в света, понесъл тежки гири. И един друг мъж, чиято глава се върти на 360 градуса. И една метална сфера, която се търкаля сама. Как ли става пък
Пръскат се фойерверки. Хвърлят се гирлянди. Сипят се конфети. Последно минава едно джудже, на чието лице е изрисувана усмивка, а то се кланя ли кланя наляво и надясно.
Големият парад отминава напред. Тълпата се събира зад него и ликува. Приветствия изпълват въздуха.
И смях.
И веселие.
След малко кеят опустява.
Вълшебството бе тук за миг, просветна и се стопи в далечината. Можете да го последвате, ако желаете. Но ще се наложи да тичате.
Тук са останали само гирлянди и листенца от рози. Конфети и дрънкулки. Прах, мечти и заглъхващо ехо.
Всичко свърши. Циркът отмина. Не остана жива душа.
А жалко.
Наистина жалко!
Защото уредбата на парахода отново с пукот оживя. Чу се пращене, когато една грамофонна игла се спусна върху черна вини лова плоча.
