парк, нещо като междупланетарен туристически курорт. Викали му „Сатурновия свят“. Но за съжаление нямал посетители и фалирал. Предполагам, че бил нещо като предшественик на Евро Дисниленд. Когато фалирал, каторжниците, които го построили, се преместили да живеят в него, но тъй като не го построили много добре, скоро започнал да се руши и затова го напуснали. Мисля, че всички те прекосили Червено море и май накрая се загубили някъде. Всъщност не съм запозната много с историята на вътрешната Земя.
— Нито пък аз, очевидно. — Реймънд поклати глава. — Ще започне ли скоро големият цирков парад?
— След пет минути. Трябва да тръгвам, Реймънд.
— Знам. — Той използва случая, за да я прегърне през рамо. Тя се притисна към него и Реймънд за първи път усети великолепното й ухание. То го накара да се вдърви от ноздрите чак до петите. — Не искам да отиваш на парада — каза й той. — Нужна си ми.
— Но не мога да не отида.
— Можеш и трябва. Не мога да се справя сам с тази работа. Няма да оцелея и пет минути сред тази пасмина на кея. Но с теб и твоите забележителни способности бих могъл да го направя. Знам, че бих могъл.
— Но професорът има нужда от мен за парада.
— Професорът ще се оправи и сам този път. Нека погледнем нещата в очите. Ако ние успеем да освободим пленниците и всички се измъкнем с кораба, не мисля, че циркът ще бъде отново добре дошъл по тези земи. А ти как мислиш?
По лицето на Зефир заигра прекрасната й усмивка.
— Добре. Ще дойда с теб. Кажи ми сега какви са плановете ти.
— А, това ли? — Реймънд се облакъти със свободната си ръка на перилата и лицето му придоби замислено изражение. — Засега се изчерпват със синхронизиране на часовниците и с уговорката да се срещнем всички тук след три часа.
— И?
— И след това ще избягаме, предполагам.
— Ти на това грижливо подготвен план ли му викаш?
— Основните моменти са грижливо подготвени, да. Но за останалото не бих могъл да гарантирам.
— Ти всъщност нямаш никакъв план, нали?
— Не. — Реймънд се ухили. — Но пък и никога не съм казвал, че имам. Защото ако ти си с мен, за да ми помагаш, нямам нужда от никакъв план. Трябват ми само още две неща.
— Кураж и късмет? — попита саркастично Зефир.
— Не — отговори Реймънд.
— Решителност и воля за оцеляване?
— И това не.
— Твърдост и преданост към справедлива и благородна кауза?
— Пак не — каза Реймънд. — Не, не и не. Въпреки че всички тези неща няма да са излишни. Тук става въпрос — как да го кажа — повече за външната страна на нещата. Ако ще се опитваш да спасяваш света, има само един начин да го направиш.
— И какъв е той?
— Да си облечен в черни кожени дрехи и да караш мотор „Харли Дейвидсън“.
Кураж и късмет, решителност и воля за оцеляване, твърдост и преданост към справедлива и благородна кауза.
Ако му бяха дали правото да избира измежду тези неща, Саймън би предпочел късмета и волята за оцеляване. И черните кожени дрехи плюс мотора „Харли Дейвидсън“, разбира се. Защото тези два особено модни аксесоара бяха на едно от първите места в списъка на задължителните покупки, които възнамеряваше да направи веднага след като си върнеше парите.
А той имаше намерение да си ги върне съвсем скоро. Слънцето вече бе залязло, звездите заискриха по небесни свод и взе да захладнява. Сериозно да захладнява.
Саймън се загърна плътно с якето и продължи да пълзи на лакти, както правят командосите. От прозорците на къщата струеше светлина. Дворът изглеждаше пуст и безопасен. Макар че пилетата в курниците бяха неспокойни. Саймън подуши някаква миризма.
Точно беше стигнал до оградата. Вдигна глава и отново усети миризмата. Различаваше се ясно през обикновената воня на птичи тор. Особена миризма, непривична. Караше го да се чувства неспокоен. Правеше го нервен. Съвсем странна. Саймън подуши и поклати глава. Нямаше време за необикновени миризми. Предстоеше му работа.
Също като Реймънд и той нямаше план.
Но за разлика от Реймънд Саймън беше по-опитен, що се отнася до прибягването към хитрини или пък до способността да си плюе на петите.
Въпреки че още не го знаеше, скоро тези две негови качества щяха да бъдат подложени на жестоко изпитание.
Разстоянието през двора до къщата можеше да се пробяга за сравнително кратко време. Трябваше само бързо да се прехвърли през оградата и да внимава да не се спъне в някое ръждясало желязо, пластмасов чувал или разните други боклуци, с които беше пълно навсякъде. Саймън се изправи, поотупа прахта от дрехите си и се приготви за прехвърлянето.
Тъкмо посягаше да се хване за тела, когато до напрегнатия му слух достигнаха два звука. Отначало като че ли между тях нямаше връзка. Но бяха показателни.
Единият беше ръмжене, което сякаш идваше от гърлото на вълк, а другият беше тиктакане като това, което обикновено се свързва с часовници.
За жител на провинцията като Саймън и двата звука бяха познати. Първия би го разпознало дори някое гражданче.
В интерес на истината нужно е да отбележим, че комбинацията от тези два звука по принцип не би трябвало да стресне Саймън. Например, ако кучешкото ръмжене идваше от другата страна на електрическата ограда, то би било съвсем приемливо. Ала електрическата ограда се издигаше пред Саймън, а кучешкото ръмжене се чуваше иззад гърба му.
— Грррррррр — прозвуча то.
Саймън бавно се обърна. От тъмното го гледаха две злобни жълти очи. Ръмженето, което първоначално беше сравнително тихо, сега премина в мецофорте.
Саймън се замисли върху положението, в което се намираше.
Спомни си, че веднъж беше прочел в ръководството по източни бойни изкуства на Лайза, че кучето пазач може лесно да бъде извадено от строя с един-единствен рязък удар по муцуната. Подчертаваше се, че бързината и точността са много важни фактори при такива опити. Като едно от възможните печални последствия от някой нескопосан удар се посочваше вероятността ръката да попадне право в зиналата паст на кучето.
Граф Данте, автор на днес вече легендарното ръководство, добавя: „Ако това се случи, ученикът трябва да бръкне дълбоко във вътрешността на кучето и да откъсне още туптящото му сърце с едно рязко движение нагоре.“ Това според графа „почти винаги дава на кучето да разбере, че не се шегувате“.
Злобните очи се приближиха. Злобното ръмжене стана още по-силно. А сърцето на Саймън заби по- бързо. Сви юмруци. Беше решен да се съпротивлява. Зае поза ала Брус Лий.
После обаче химическото вещество в мозъка му започна да действа и Саймън търти да бяга.
Втурна се покрай оградата, като правеше невероятни скокове, а звярът го следваше по петите. От звуците, които издаваше, можеше да се заключи, че беше голям. Вероятно питбул, а може би някой от онези японски убийци, които бяха големи като шотландски понита.
Докато тичаше, Саймън се запита ужасен дали човек може да надбяга такова куче.
Би било възможно, ако е трениран. Т.е. ако се упражнява редовно. Например спринтьор или рекордьор
