Най-страхотното шоу в космоса

От часове клечеше в този влажен храсталак с риск да хване хемороиди и чакаше да стане нещо. Каквото и да е. Беше решил, че е най-добре да изчака до полунощ, преди да се смъкне долу и хубавичко да поогледа наоколо. Но се бе надявал междувременно да закипи някаква дейност. Например подозрителни мъже да разнасят насам-натам подозрителни сандъци и да си шепнат нещо от сорта на: „шушу-мушу, шушу-мушу, тайни планове, шушу-мушу, шушу-мушу, тази нощ, шушу-мушу, шушу-мушу, часът удари, шушу- мушу, шушу-мушу“, както по правило би трябвало да правят. Обаче не го правеха. Това наистина беше твърде разочароващо.

„Най-страхотното шоу в Космоса“ лежеше пред него на земята. Не можеше да си наложи да я отвори и да хвърли един поглед. Ако в нея нищо не се беше променило и тя не съдържаше преработената версия на Драскача, значи Саймън здравата го беше загазил. Беше отписан от понататъшния разказ и го преследваха по обвинение в убийство. Това изобщо не се връзваше с личните му планове. Разбира се, имаше голяма вероятност редакторите от З. В. Я. Р. да махнат внесените от Драскача промени. Но тъй като Саймън си беше Саймън, той не мислеше, че ще направят подобно нещо. Ако успееше да си открадне обратно спечелените пари, би могъл съществено да промени автентичната история, която щеше бъде публикувана в бъдеще.

Всъщност, щеше съществено да промени самото бъдеще, както и ролята, която З. В. Я. Р. играеше в него. Така беше на теория — макар че теорията не я биваше особено. Саймън добре съзнаваше, че в случай че успее да си открадне обратно парите, оптималният курс на действие, който би могъл да поеме, би бил да остави колкото е възможно по-голямо разстояние между себе си и Бремфийлд. С паспорт или без паспорт. Благодаря и довиждане.

Разклати бутилката с шери, която беше задигнал от Драскача. Тя беше отчайващо празна, а той беше отчайващо гладен. На всичкото отгоре му се приходи до тоалетната.

— Ако не е едното, ще е другото — Саймън предпазливо изпълзя от храсталака. Протегна се, пусна една топовна пръдня, промъкна се зад храста и се облекчи. Тъкмо вдигаше ципа на панталоните си, когато му се мярна нещо синьо. То не идваше откъм гащите му, а някъде от лявата му страна, оттатък нивите. От една малка горичка или шубрак — винаги е трудно да се каже кое от двете.

— Полиция. — Саймън залегна в тревата. В мократа, подгизнала трева. — Мамка му — оплака се той.

Синьото петно пак се мерна. Дали не беше някакъв турист с анорак или яке? Винаги е трудно да се каже кое от двете.

— Я се стегни, Саймън. — Саймън пропълзя обратно до мястото, където бе стоял, преди да отвърне на зова на природата. А там… — А така, крайно време беше.

Стопанският двор на Дългия Боб вече не беше пуст. Лендроувърът на птицефермера тъкмо минаваше през портата, следван от стар модел ягуар, така предпочитан от криминалните елементи. Беше същият ягуар.

Колите спряха и от тях се изсипа народ. От лендроувъра излезе Дългият Боб и кой мислите беше с него? С черен костюм от три части, къса подстрижка и очила: Дейв Войнишката стойка. И кой друг? С гъста светлокестенява коса, хубава фигура, тесни дънки и тениска с надпис „Лед Цепелин“. Тениската на Саймън. Лайза! Моля?

Вратите на ягуара се отвориха и оттам наизлизаха терористите от З. В. Я. Р. Хубавицата и нейната кохорта. Саймън напрегна очи, за да вижда по-добре. Носеше ли тя торбите с парите му? Да, носеше ги.

— Бум-шака — каза Саймън. — Но защо и Лайза? Наостри уши. До него започнаха да достигат откъслеци от разговора, който се водеше в двора.

„Шушу-мушу, шушу-мушу, тайни планове, шушу-мушу, шушу-мушу, тази нощ, шушу-мушу, шушу-мушу, часът удари, шушу-мушу, шушу-мушу.“ После всички се отправиха към къщата на фермера и изчезнаха вътре.

Саймън остана в храсталака и за момент се зачуди как да постъпи по-нататък. Какво правеше Лайза с тях? И тя ли беше терористка от З. В. Я. Р.? Изглеждаше малко вероятно. Имаше само един начин да се разбере.

Слънцето вече залязваше на хоризонта и сенките започнаха да се удължават. Саймън се измъкна от храста по корем и запълзя надолу по хълма към птицефермата на Дългия Боб за „Среща със страха“8.

— Честно казано — сподели Реймънд със Зефир, — страх ме е. — Стояха на предната палуба на „Саламандър“. Корабът беше пуснал котва в пристанището. А пристанището беше на Сатурн. Небето синееше. На кея се беше струпала навалица. Зефир беше красива. Реймънд беше уплашен.

— Погледни ги — прошепна той. — Не ми харесва начинът, по който ме гледат.

— Не ставай глупав, те не гледат теб.

— Не съм глупав. Зяпат мен. Сигурно е заради костюма ми. Виждат колко лекета има по него. Казах ти, че лимоновият сок няма да премахне петната от червено вино. Не мога да се справя с тази задача. Трябва да отменим операцията. Поне докато изсъхнат проклетите петна.

— Реймънд, те не гледат теб. Зяпат кораба. Никога не са виждали нещо подобно.

— Но нали не играете за първи път на Сатурн?

— Не, но за първи път слизаме тук с кораба. Обикновено го оставяме в Космоса и слизаме с небиещите на очи спасителни лодки. Така е по-безопасно.

— По-безопасно ли? — В гласа на Реймънд се почувства голяма тревога.

— Спомни си, че този кораб е краден.

— И защо слязохте този път с него?

Зефир въздъхна.

— Заради двестате нови пасажери, които се надяваме, че ще доведеш на борда.

— А, да, въпросните пасажери. — Реймънд задъвка кокалчето на пръста си и се загледа надолу към тълпата.

За обикновения човек това си беше сбирщина от египетски богове. Мъже, жени, деца. Големи и малки. С глави на ястреби, на чакали, на ибиси и на орли. Бяха облечени в много пъстри дрехи. Всичко приличаше на карнавал. Макар че на Реймънд му приличаше по-скоро на ада.

Иначе денят беше хубав. А и пейзажът беше красив.

Зад кея градът се издигаше като химн в чест на бога Ра.

От двете страни на широките булеварди се възправяха редици от мраморни обелиски, а булевардите водеха към палати в бледи тонове.

Виждаха се пирамиди с позлатени върхове.

И величествени триумфални арки.

С барелефи, изобразяващи луната и звездите.

В чест на Ра — бога на изгряващото Слънце.

С други думи…

Това беше Мемфис.

Но не в щата Тенеси.

А Мемфис в Египет.

Четири хиляди години преди Христа.

— Красиво е нали? — попита Зефир. — Покрива ли се с представата ти за красиво?

— Невероятно е — отвърна Реймънд. — И направо ме ужасява. Но сега започвам да разбирам. Нещата взеха да ми се наместват.

— Така ли?

— Така. Моят приятел Саймън веднъж ми разказа за една книга, която бил чел. „Завещанието на боговете“ или нещо подобно. Била написана от някакъв германец, който твърдял, че всички богове от древността всъщност за астронавти, дошли от Космоса. И това, което виждам сега, доказва правотата му. Древният Египет на Земята е бил просто копие на този град.

— Звучи добре, но истината е малко по-друга — каза Зефир. — Древният Египет на Земята наистина е бил копие на този град. Той обаче бил построен от „горните“. Бил е замислен като тематичен увеселителен